Дрехите ми бяха подгизнали и полепнали по мен от потапянето във вълната. Сега свистенето на вятъра беше така свирепо, че вдигна полуизсъхналите поли от краката ми, метна ги нагоре и те запляскаха около лицето ми като крила на гъска.
Ръката на Джейми ме стягаше в желязна хватка през гърдите. Вкопчих се в него, опитвайки се да улесня придвижването ни, като се оттласквах с крака по хлъзгавите палуби. Над релинга се плискаха по-малки вълни и от време на време ни заливаха, но огромните чудовища от преди малко вече ги нямаше.
Към нас се протегнаха ръце, сграбчиха ни, повлякоха ни така, че да изминем последните няколко крачки, докато се озовем в относителния заслон на мачтата. Инес отдавна беше завързал руля; когато погледнах напред, видях как в морето пред нас пада мълния. Ръчките на ръба на руля почерняха и върху ретината ми се отпечата образ, подобен на паяжина.
Да говорим беше невъзможно — и ненужно. Рибърн, Иън, Мелдръм и Лоренц се бяха сгушили до мачтата, завързани за нея; колкото и страшно да беше на палубата, никой не искаше да слезе долу, където бурята щеше да го подмята напред-назад в мрака, без да има представа какво се случва горе.
Седях на палубата с разтворени крака, подпряна с гръб на мачтата и вързана с въже през гърдите. От едната ни страна небето беше станало оловносиво, от другата — наситенозелено, а мълниите падаха безразборно по повърхността на морето — назъбени, блестящи ивици, които разцепваха тъмнината. Вятърът виеше толкова силно, че дори шумът от гръмотевиците достигаше до нас само от време на време като приглушено бумтене, като далечни корабни оръдия.
А после една мълния се заби близо до кораба — ослепителна светлина и оглушителен гръм, слети в едно, достатъчно близо до нас, за да чуя съскането на кипяща вода в кънтящата тишина на сблъсъка. Въздухът се изпълни със силната миризма на озон. Инес се извърна с гръб към светлината. На нейния фон високата му слаба фигура се очертаваше толкова ясно, че за миг ми заприлича на скелет — на черни кости на фона на черното небе.
На краткия ослепителен проблясък това движение за миг му придаде вид на човек с размахани ръце, сякаш липсващият му крайник бе изплувал от света на призраците и се беше върнал при него, тук, на прага на задгробния живот.
О, глава, с врата… счленена — запя тихо в паметта ми гласът на Джон Абърнати. И врат, с… гърба счленен… Изведнъж си спомних с ужас за разпръснатите крайници, които бях видяла на брега край корпуса на „Вещица“ — сякаш съживени от светкавицата, мърдащи и шаващи да се съберат пак.
Разнесе се още един гръм и аз изкрещях — не от звука, а от мълнията на спомена, която проблесна в главата ми. Изведнъж почувствах в ръцете си череп, череп с мъртви очи, някога зелени като небе, обагрено от ураган.
Джейми изкрещя нещо в ухото ми, но аз не можех да го чуя. Можех само да клатя глава в безмълвно стъписване. Кожата ми беше настръхнала от ужас.
Също като полите, и косата ми беше започнала да съхне на вятъра; кичурите се мятаха над главата ми. Усещах теглене в корените, чувствах пращенето на статично електричество там, където кичурите се допираха до бузата ми. Сред моряците около мен премина внезапно движение, аз вдигнах глава и пред очите ми се разкриха рангоутът и такелажът над главата ни, обагрени в синята фосфоресценция на огъня на свети Елмо.
Една кълбовидна мълния падна на палубата и се затъркаля искряща към нас. Джейми я удари и тя елегантно подскочи във въздуха и се затъркаля покрай релинга, оставяйки след себе си мирис на изгоряло.
Погледнах към Джейми, за да проверя дали е добре, и видях, че върховете на косата му са се изправили над главата, обвити в огън и пушек, като на някакъв демон. Той отметна косата от лицето си с пръсти, по които блестяха яркосини ивици. А после погледна надолу, видя ме и стисна ръката ми. Допирът предизвика електрическа вълна, която премина и през двама ни, но той не ме пусна.
Не можех да кажа колко продължи всичко — дали часове или дни. Устите ни пресъхнаха от вятъра и станаха лепкави от жажда. Небето от сиво стана черно, но никой не можеше да разбере дали е нощ, или просто идваше нов дъжд.
Когато пороят дойде, го посрещнахме с облекчение. Дойде с мокрия рев на тропически дъжд, туптене, което се чуваше дори през вятъра. Още по-хубаво беше друго: това не беше дъжд, а градушка; зърната тракаха по черепа ми като камъчета, но това не ме интересуваше. Грабех ледените топчета с две ръце и ги поглъщах полуразтопени — хладна отвара за разраненото ми гърло.