Мелдръм и Маклауд запълзяха по палубата на четири крака и започнаха да събират зърната в кофи и гърнета — във всичко, в което можеше да се държи вода.
Потънах в сън на пресекулки, облегнала глава на рамото на Джейми; когато се събуждах, вятърът още пищеше. Вече вцепенена от ужас, можех единствено да чакам. Не ме интересуваше дали ще живеем, или ще загинем. Исках само едно: този ужасен шум да спре.
Никой не можеше да каже дали е ден или нощ. Нямаше как да следим кое време е, не и докато слънцето беше скрито. Сега тъмнината от време на време не изглеждаше толкова гъста, но не можех да кажа дали се дължи на дневна или на лунна светлина. Заспивах, събуждах се и пак заспивах.
Когато се събудих за последен път, чух, че вятърът е поутихнал. Небето все още беше мрачно, надвиснало над нас и мъничкият кораб подскачаше като черупка на мида, подхвърляше ни и ни дърпаше надолу с постоянство, от което стомахът ми се обръщаше. Но шумът беше намалял; когато Макгрегър изкрещя на Иън да му подаде чаша вода, успях да го чуя. Лицата на мъжете бяха напукани и разранени, устните им нацепени до кръв от свирещия вятър, но всички се усмихваха.
— Свърши се — каза Джейми в ухото ми с нисък глас, предрезгавял от вятъра. — Бурята отмина.
Наистина беше отминала — в оловносивото небе сега имаше процепи, проблясваха малки светли ивици жизнерадостно синьо. Помислих си, че сигурно е рано сутринта, съвсем скоро след зазоряване, но не бях сигурна.
Ураганът беше спрял, но все още духаше силен вятър и поривът на бурята ни носеше напред с удивителна бързина. Мелдръм пое руля от Инес, наведе се да погледне компаса и извика от изненада. Кълбовидната мълния, която се беше изтърколила на борда по време на бурята, не беше наранила никого, но сега компасът представляваше само разтопена маса сребрист метал. Дървеният обков около нея беше невредим.
— Удивително! — промълви Лоренц и докосна компаса с пръст.
— Да, а също така и неудобно — съгласи се сухо Инес и погледна нагоре, към назъбените остатъци от летящите над нас облаци. — Имате опит с навигирането по звездите, тъй ли, господин Щерн?
След дълго взиране в изгряващото слънце и последните следи от утринните звезди, Джейми, Инес и Щерн решиха, че се движим приблизително на североизток.
— Трябва да обърнем на запад — каза Щерн, наведен над грубата карта заедно с Джейми и Инес. — Може и да не знаем къде се намираме, но най-близката суша положително е на запад.
Инес кимна, загледан сериозно в картата, която показваше шепа острови, разпилени като грубо стрит пипер по вълните на Карибско море.
— Точно така — съгласи се той. — Един Господ знае кога сме излезли в морето. Корпусът е цял, но това е всичко, което мога да кажа. Колкото до мачтата и платната… ами, може да издържат малко. — Гласът му не звучеше никак убедено. — Един Бог знае къде може да се озовем накрая.
Джейми му се ухили и избърса струйка кръв от напуканата си устна.
— Стига да е твърда земя, Дънкан, няма да придирям много.
Инес вдигна вежда и на устните му трепна лека усмивка.
— Тъй ли? Аз пък си мислех, че си решил да водиш моряшки живот, Мак Дуб. Изглеждаш доста бодър на палубата. От два дни насам дори не си повръщал!
— Да, защото от два дни насам не съм слагал нищо в уста — поясни сухо Джейми. — Хич не ме е грижа дали първият остров, който ще видим, е английски, френски, испански или холандски, но ще съм ти много задължен, ако ни намериш остров с храна, Дънкан.
Инес прокара ръка по устата си и преглътна мъчително; въпреки пресъхналата уста, самото споменаване на храна стигаше, за да започнат всички да слюноотделят.
— Ще положа всички усилия, Мак Дуб — обеща той.
— Земя! Земя! — разнесе се викът най-накрая, пет дни по-късно, така предрезгавял от вятър и жажда, че беше само тихо грачене, но въпреки това изпълнено с радост.
Излязох тичешком на палубата, за да се уверя със собствените си очи. Краката ми се подхлъзнаха на подвижната стълба. Всички се бяха надвесили над релинга, вперили поглед в издутата черна форма на хоризонта. Намираше се много далеч от нас, но несъмнено беше земя, солидна и не можеше да я сбъркаш с нищо друго.
— Къде си мислите, че се намираме? — помъчих се да попитам, но гласът ми беше толкова дрезгав, че думите ми бяха само тих шепот и никой не ме чу. Това нямаше значение. Дори и да се бяхме отправили към военните поделения в Антигуа, пак нямаше да ме интересува.