Вълните се надигаха на огромни гладки кълба, като гърбове на китове. Сега вятърът беше станал поривист и Инес нареди на кормчията да обърне кораба един градус по-близо до вятъра.
Виждах пред нас дълга опашка от големи птици — царствена процесия, която се носеше към далечния бряг. Пеликани, които търсеха риба в плитчините и слънцето блестеше по крилата им.
Подръпнах Джейми за ръкава и посочих към тях.
— Погледни… — започнах аз, но не можах да изрека нищо повече. Чу се изпукване и светът избухна във водовъртеж от мрак и огън. Озовах се във водата. Замаяна и полуудавена, започнах да се мятам и съпротивлявам в един свят от тъмнозелено. Нещо се беше увило около краката ми и ме дърпаше надолу.
Започнах да се мятам диво, да ритам в опит да освободя краката си от тази смъртоносна хватка. Нещо премина край главата ми и аз посегнах отчаяно към него. Дърво, благословено дърво! Нещо, за което да се държа в напора на вълните.
Една черна фигура се плъзна покрай мен плавно, като тюлен; на два метра от мен една червенокоса глава се показа на повърхността.
— Дръж се! — заповяда Джейми, стигна до мен с два маха, наведе се под парчето дърво, което държах, и се гмурна. Усетих подръпване на крака, остра болка, но след миг почувствах, че вече нищо не ме тегли надолу. Главата на Джейми пак се показа, от другата страна. Сграбчи ме за китките и остана вкопчен в мен, като жадно си поемаше въздух, докато вълнението ни подмяташе нагоре-надолу.
Никъде не виждах кораба. Беше ли потънал? Над главата ми се плисна една вълна и Джейми изчезна за малко. Поклатих глава, примигнах и той се върна. Усмихна ми се с огромно усилие и ме стисна още по-силно за китките.
— Дръж се! — изхриптя отново той и аз го послушах.
Дървото в ръцете ми беше кораво и напукано, но аз се вкопчих в него с всички сили. Започнахме да се носим в морето, полузаслепени от пяната, и да се въртим като отломки от потънал кораб, така че понякога виждах далечния бряг, а друг път — само откритото море, от което бяхме дошли. А когато вълните ни заливаха, не виждах нищо друго освен вода.
Нещо не беше наред с крака ми — усещах някаква странна скованост, прекъсвана от пристъпи на остра болка. През ума ми премина мисълта за дървен крак и за зъбатата усмивка на някоя акула. Дали някой острозъб звяр не ми беше отхапал крака? Помислих си за малкия си запас от топла кръв, изтичаща от чукана на отхапан крайник в студения простор на морето, и изпаднах в паника. Опитах се да изтръгна ръката си от тази на Джейми, за да посегна надолу и да проверя сама.
Той изръмжа нещо нечленоразделно, без да пуска китките ми — стискаше ги като в менгеме. След миг на трескаво мятане разумът ми се върна и аз се успокоих, като си помислих, че ако наистина бях загубила крака си, вече щях да съм в безсъзнание.
При тази мисъл почувствах, че започвам да губя съзнание. Краищата на зрителното ми поле започнаха да посивяват, а лицето на Джейми се покри с плаващи ярки петна. Наистина ли щеше да ми изтече кръвта, или това беше само въздействието на студа и шока? „Май че няма значение — помислих си замаяно. — Нали ефектът е един и същ!“
Постепенно ме обзе усещане за апатия и абсолютен покой. Не усещах нито краката, нито ходилата си. Единствено смазващото стискане на Джейми ми напомняше, че имам ръце. Главата ми се потопи под водата и трябваше да си напомня да задържа дъха си.
Вълната се разби и дървото леко се надигна, повдигайки носа ми над водата. Поех си въздух и зрението ми се проясни. На по-малко от половин метър от себе си видях лицето на Джейми Фрейзър. Косата му беше полепнала по главата, а мокрите му черти се бяха разкривили от морската пяна.
— Дръж се! — изрева той. — Дръж се, да те вземат дяволите!
Усмихнах се леко. Едва го чувах. Усещането на покой ме издигаше някъде нагоре, понасяше ме далеч от шума и хаоса. Вече не изпитвах болка. Нищо нямаше значение. Над мен се плисна поредната вълна и този път забравих да задържа дъха си.
Усещането, че се давя ме разбуди за малко — достатъчно дълго, за да видя ужаса в очите на Джейми. После всичко пак потъна в мрак.
— Дяволите да те вземат, сасенак! — извика гласът му някъде от много далеч, задавен от силата на чувствата му. — Дяволите да те вземат! Ако ми умреш в ръцете, кълна се, ще те убия!
Знаех, че съм мъртва. Всичко около мен беше ослепително бяло и чувах някакво тихо шумолене, като пърхане на ангелски крила. Усещах се умиротворена и безплътна, освободена от ужас и ярост, изпълнена с тихо щастие. А после се закашлях.