Все пак не бях безплътна. Болеше ме кракът. Много. Постепенно осъзнах, че ме болят и много други части от тялото, но първенството в това отношение безусловно принадлежеше на левия ми пищял. Определено имах чувството, че са ми махнали костта и са я заменили с нажежен ръжен.
Е, поне бях сигурна, че кракът си е на мястото. Когато едва-едва отворих очи, колкото да погледна, приливът на болка, който се плисна по него, ми се стори почти видима, макар че това може би се дължеше само на общата ми замаяност. Независимо дали се дължеше на психически или на физически причини, резултатът беше нещо като бял водовъртеж, пронизан с искри от по-силна светлина. Тази гледка предизвика болка в очите ми, затова пак ги затворих.
— Слава богу, че се събуди! — обади се до ухото ми един облекчен глас с шотландски акцент.
— Не съм — възразих аз. Моят собствен глас излезе от облепеното със сол гърло като грачене, дрезгав от погълнатата морска вода. Усещах тази вода и в синусите си и от това в главата ми се ширеше някакво неприятно клокочене. Отново се изкашлях и носът ми потече силно. Кихнах.
— Пфу! — измърморих аз, абсолютно отвратена от каскадата от сополи по горната ми устна. Имах чувството, че ръката ми се намира някъде много далеч и освен това е безтелесна, но положих усилие да я вдигна и несръчно избърсах лицето си.
— Стой мирна, сасенак, аз ще се погрижа за теб.
В гласа определено се долавяше нотка на развеселеност и това ме раздразни достатъчно, за да ме накара пак да отворя очи. За миг зърнах лицето на Джейми, прикования му в мен поглед, преди зрителното ми поле отново да се изгуби в гънките на огромна бяла носна кърпа.
Той старателно избърса лицето ми, без да обръща внимание на задавените ми възражения и на факта, че всеки момент щях да се задуша, след което поднесе кърпата към носа ми.
— Духай — каза той.
Послушах го. За моя изненада това помогна, и то много. Сега, когато главата ми не беше запушена, в нея започнаха да се появяват повече или по-малко свързани мисли.
Джейми ми се усмихна. Косата му беше разрошена и втвърдена от изсъхналата сол, на слепоочието му имаше голямо ожулване, тъмночервено на фона на бронзовата му кожа. Май не носеше риза, но на раменете му беше наметнато някакво одеяло.
— Много зле ли се чувстваш? — попита той.
— Ужасно — изграчих аз. Освен това започвах и да се дразня от факта, че съм жива и от мен се очаква отново да забелязвам едно или друго.
Джейми чу колко продрано е гърлото ми и посегна към каната с вода на масичката до леглото ми.
Примигнах объркана, но това наистина беше легло, а не койка или хамак. Ленените чаршафи подсилваха впечатлението за безпределна белота, която преди малко сякаш ме беше обгърнала цялата. Подпомагаха го и варосаните стени и таван, както и дългите завеси от бял муселин, които се издуваха като платна и шумоляха на вятъра от отворените прозорци.
Трепкащата светлина идваше от отраженията, които блестяха над тавана — очевидно някъде наблизо навън имаше вода и слънцето блестеше по повърхността ѝ. Като цяло тук беше по-уютно, отколкото на дъното на морето. И все пак за един кратък миг изпитах безгранично съжаление за онова чувство на неповторим покой, което бях усетила в сърцето на вълната — съжаление, което се усили при лекото ми движение и последвалата вълна на бяла агония в крака ми.
— Мисля, че кракът ти е счупен, сасенак — каза Джейми, без да има нужда. — Май не трябва да го движиш много-много.
— Благодаря за съвета — процедих аз през стиснати зъби. — Къде, по дяволите, се намираме?
Той сви рамене.
— Не знам. Къщата е голяма, само това мога да кажа. Не обърнах много внимание, когато ни доведоха. Един човек спомена, че се казвала „Ле Перлс“. — Той поднесе чашата към устните ми и аз отпих с благодарност.
— Какво се случи? — Стига да внимавах да не се движа, болката в крака ми беше поносима. Автоматично поставих пръсти под челюстта си, за да проверя пулса си. Успокоително силен. Не бях в шок; колкото и да ме болеше кракът, счупването не можеше да е особено лошо.
Джейми потърка лицето си с длан. Изглеждаше много уморен и аз забелязах, че ръката му трепери от изтощение. На бузата му тъмнееше голяма синина, а на врата му имаше ивица засъхнала кръв, там, където нещо го беше одраскало.
— Мисля, че стенгата се счупи. Една рейка падна, събори те и ти падна в морето. Потъна като камък и аз се гмурнах след теб. Хванах те, а също и рейката, слава богу. Едно въже се беше омотало около крака ти и те теглеше надолу, но успях да го махна. — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той потърка главата си. — После просто продължих да те държа, без да те пускам, и след известно време почувствах пясък под краката си. Занесох те на брега и малко по-късно едни хора ни намериха и ни доведоха тук. Това е всичко. — Той сви рамене.