— Влезте! — каза Джейми и се изправи на стола, но не пусна ръката ми.
Вратата се отвори. Влезе една жена. Приятното ѝ лице беше озарено от дружелюбна усмивка, в която се долавяше и любопитство.
— Добро утро! — поздрави ни тя малко срамежливо. — Моля да ме извините, задето не дойдох да се погрижа за вас по-рано. Бях в града и разбрах за вашето… пристигане — усмихна се тя на думата — чак когато се прибрах, току-що.
— Трябва най-искрено да ви благодарим, госпожо, за добротата, с която ни приеха тук — каза Джейми, стана и ѝ се поклони официално, но не пусна ръката ми. — Ваш покорен слуга, госпожо. Да сте чули нещо за нашите спътници?
Тя леко се изчерви и отвърна с реверанс на поклона му. Беше млада, само на двайсет и няколко години, и като че ли не беше сигурна как трябва да се държи при тези обстоятелства. Имаше светлокестенява коса, прибрана на кок, светла розова кожа и, както ми се стори, акцент от западните области на Англия.
— О, да! — отговори тя. — Моите прислужници са ги взели от кораба и са ги довели тук. Сега са в кухнята и се хранят.
— Благодаря ви — казах аз най-искрено. — Това е ужасно мило от ваша страна.
Бузите ѝ порозовяха от смущение.
— Съвсем не — измърмори тя и ме погледна срамежливо.
— Трябва да ви помоля да ме извините за липсата на маниери, госпожо — каза тя. — Беше много небрежно от моя страна да не се представя. Аз съм Патси Оливие… тоест, госпожа Джоузеф Оливие.
Тя погледна първо към мен, а после и към Джейми — очевидно очакваше на свой ред да се представим.
С Джейми се спогледахме. Къде точно се намирахме? Госпожа Оливие беше англичанка, това беше очевидно. Името на съпруга ѝ беше френско. Заливът отвън не ни помагаше — можеше да се намираме край всеки залив в Наветрените острови — Барбадос, Бахамите, Ексума, Андрос, — та дори и във Вирджинските острови. Или, както ми хрумна изведнъж, ураганът може би ни беше отвял на юг, а не на север. В такъв случай можеше да се намираме дори в Антигуа — в сърцето на британския флот! — или Мартиника, или Гренадините… Погледнах към Джейми и вдигнах рамене.
Домакинята ни все още чакаше и въпросително местеше поглед от мен към него. Джейми стисна по-силно ръката ми и дълбоко си пое дъх.
— Надявам се да не помислите, че ви задавам много странен въпрос, госпожо Оливие… но можете ли да ми кажете къде се намираме?
Веждите на госпожа Оливие се вдигнаха чак до линията на косата и тя примигна, удивена.
— Ами… да — отговори тя. — Наричаме го „Ле Перлс“.
— Благодаря — намесих се аз, защото видях, че Джейми си поема въздух, за да направи втори опит, — но това, което имаме предвид, е… кой остров е това?
На кръглото ѝ розово лице се изписа широка усмивка — беше разбрала.
— О, разбирам! — възкликна тя. — Разбира се, бурята ви е отнесла. Миналата нощ съпругът ми каза, че никога не е виждал такъв ужасен вятър по това време на годината. Какъв късмет, че сте се спасили! Но в такъв случай значи сте дошли от островите на юг, така ли?
На юг. Не беше възможно това да е Куба. Можеше ли да сме стигнали чак до Сейнт Томас или дори Флорида? Двамата с Джейми си разменихме бърз поглед и аз стиснах ръката му. Усетих как пулсът бие в китката му.
Госпожа Оливие ни се усмихна благосклонно.
— Това не е никакъв остров. Намирате се на континента — в колония Джорджия.
— Джорджия — промълви Джейми. — В Америка? — Гласът му прозвуча слисано и нищо чудно. Бурята ни беше отвяла много далече.
— Америка — повторих тихо аз. — Новият свят.
Пулсът под пръстите ми се беше ускорил, както и моят. Нов свят. Убежище. Свобода.
— Да — потвърди госпожа Оливие, която очевидно нямаше представа какво означава тази новина за нас, но все още се усмихваше благо ту на единия, ту на другия. — Това е Америка.
Джейми изпъна рамене и отвърна на усмивката ѝ. Чистият свеж въздух разбърка косата му, сякаш разпалваше пламъци.
— В такъв случай, госпожо — каза той, — аз се казвам Джейми Фрейзър.
След това погледна към мен. Очите му бяха сини и сияйни като небето зад гърба му, а сърцето му биеше силно под дланта ми.
— А това е Клеър — продължи той. — Съпругата ми.