— Аз съм лорд Мелтън — каза той, оглеждайки се, сякаш търсеше водача на тези мъже, към когото бе редно да се обърне.
Дънкан Макдоналд също се огледа, после се изправи и наклони глава.
— Дънкан Макдоналд от Глен Рики — каза той. — А другите — махна с ръка — са оцелелите от армията на Негово Величество крал Джеймс.
— Така и предположих — каза сухо англичанинът. Беше млад, в началото на трийсетте, но се държеше с увереността на опитен войник. Огледа внимателно всички, после бръкна в куртката си и извади сгънат лист хартия.
— Имам заповед от Негова Светлост херцог Къмбърланд — каза той. — Тя нарежда незабавната екзекуция на всеки, който е участвал в този предателски бунт. — Огледа отново къщата. — Някой тук смята ли се за невинен по обвинението в измяна?
От шотландците долетя съвсем тих смях. Невинен ли, та димът от битката още беше по лицата им тук, до самото бойно поле?
— Не, милорд — каза Макдоналд, на устните му играеше лека усмивка. — Всички сме предатели. Е, ще ни бесят ли?
Лицето на Мелтън потрепна в мимолетна гримаса на отвращение и отново стана безизразно. Той беше слаб мъж, с фини кости, но въпреки това умееше да бъде властен.
— Ще бъдете разстреляни — каза той. — Имате един час да се приготвите. — Поколеба се, погледна към лейтенанта си, сякаш се страхуваше, че се е показал твърде милостив пред подчинения си, но продължи: — Ако някой от вас има нужда от перо и мастило — да остави писмо, да речем — писарят на моята рота ще се погрижи. — Кимна рязко на Макдоналд, обърна се и излезе.
Това беше мрачен час. Неколцина се възползваха от предложението за перо и мастило и задраскаха упорито, опрели хартията на скосения дървен комин поради липсата на друга твърда повърхност. Останалите се молеха тихо или просто седяха и чакаха.
Макдоналд се бе опитал да измоли милост за Джайлс Макмартин и Фредерик Мъри, като изтъкна, че са едва на седемнайсет и не бива да бъдат третирани като по-възрастните. Молбата му беше отхвърлена и сега момчетата седяха пребледнели до стената и се държаха за ръце.
Джейми го болеше най-много заради тях — и за другите, верни приятели и смели войници. За себе си обаче изпитваше единствено облекчение. Край на тревогите, край на всичко. Беше сторил каквото можа за хората си, за жена си, за нероденото си дете. Нека вече сложат край на мъките му на тоя свят, щеше да е благодарен за покоя.
И по-скоро защото подобаваше, отколкото изпитваше нужда, той затвори очи и започна „Деяние на разкаяние“ на френски, както винаги. Боже мой, разкайвам се… И все пак не се разкайваше; беше твърде късно за всякакво разкаяние.
Дали щеше да открие Клеър, когато умре? Или пък, както очакваше, бе осъден да са разделени известно време? Така или иначе щеше да я види отново; вкопчи се за това убеждение много по-силно, отколкото за догмите на Църквата. Бог му я беше изпратил; Той щеше да му я върне.
Забравил да се моли, започна да си представя лицето ѝ зад клепачите си, извивката на бузата, слепоочието, голямото бяло чело, което винаги го приканваше за целувка, на онова местенце между веждите, точно над носа, между ясните ѝ кехлибарени очи. Концентрира се върху формата на устата ѝ, като внимателно си представи пълната сладка извивка, вкусът и усещането, радостта от нея. Прошепнатите молитви, дращенето на перо и тихите, задавени стенания на Джайлс Макмартин започнаха да заглъхват за него.
Беше ранен следобед, когато Мелтън се върна, този път с шестима войници, лейтенанта и писаря. Отново спря на прага, но Макдоналд се изправи, преди той да заговори.
— Аз ще съм пръв — каза той и тръгна със сигурна крачка през стаята. Когато сведе глава да мине през вратата обаче, лорд Мелтън го хвана за ръкава.
— Ще ми кажете ли пълното си име, сър? Моят писар ще го запише.
Макдоналд се озърна към писаря, горчива усмивка подръпна ъгълчетата на устата му.
— Списък на трофеите, така ли? Ами добре. — Сви рамене и после изпъна гръб. — Дънкан Уилям Маклауд Макдоналд от Глен Рики. — Поклони се любезно на лорд Мелтън. — На вашите услуги, сър. — Излезе през вратата и не след дълго някъде наблизо изтрещя изстрел.
Позволиха на момчетата да тръгнат заедно и те все така се държаха здраво за ръце, докато излизаха от къщата. Останалите бяха извеждани един по един, всеки казваше името си, за да може писарят да го отбележи. Той седеше на ниско столче до вратата, свел глава над листите в скута си, и не поглеждаше към мъжете, които минаваха покрай него.