Момчето не ми обърна внимание, когато седнах до майка му, а и аз не му дадох повод. В съзнанието му продължаваше да има нещо заинтригуващо силно, но той бе изморен и не знаеше срещу какво се е изправил. Той лесно се разсейваше и не след дълго се изправи и отиде с няколко други деца да се занимават с онова, с което обикновено се занимават хлапетата. Да се друсат, да чупят прозорци, такива неща. Докато се отдалечаваше, русокоската му изпрати въздушна целувка и се засмя, когато го видя да се изчервява и да се опитва да скрие широката си усмивка. Истинска връзка между майка и син.
Аз се наведох и чукнах бутилката си в нейната.
— Здрасти.
Тя се обърна и ми се усмихна с лека изненада.
— О! Не видях, че си тук.
— Знам — отвърна аз. — Непрекъснато ми се случва.
— Не мога да разбера защо — отвърна тя, прехапа устни и ми се ухили.
Разбрах, че от раз съм я омаял.
Бяхме сред последните, напуснали огъня. Точно срещу нас двама бяха потънали в прегръдки и целувки, но все едно бяхме сами, а и момчето повече не се върна. Името му беше Джед. Това бе едно от първите неща, които ми каза тя. Предполагам, че съм успял да проявя някакъв интерес, макар вече да бях очарован много повече от майка му.
— Не може да нямаш семейство — казах ѝ аз.
— Сега вече нямам. Те не одобряват начина ми на живот, аз не одобрявам техния.
Напълно я разбирах и незнайно защо това ме натъжи.
— Ами Джед?
— Аз съм му достатъчна. Той ми е повече от достатъчен.
— Наистина ли? — Усмихнах ѝ се лъстиво, което винаги вършеше работа при Орах.
Тя ме плесна по ръката.
— Всичките сте такива. Искам да кажа, че Джед е единственият, който искам непрекъснато да е край мен. А всички вие носите само неприятности.
— Представа си нямаш. — Аз полегнах назад, облегнат на лактите си. Внезапната ѝ усмивка ми хареса. — Ами онзи, едрият?
— Кой, Мак ли? Той става. Не ме притежава. Така стоят нещата тук.
— Значи той не е… нали се сещаш. Бащата на момчето ти?
Тя сви рамене.
— Не. — Прозя се и протегна ръка зад гърба си, за да се почеше между лопатките. Възползвах се от момента и се надигнах: пресегнах се и лениво почесах мястото вместо нея. Едва усетих лекото ѝ потрепване.
Продължих леко да я потърквам с палец по гърба.
— Той се държи така, сякаш те притежава. Твоят човек Мак.
— Не. Той става. Ти не го познаваш.
— Но аз познавам такива като теб — рече той зад гърба ми.
Двамата се обърнахме. Знаех, че стои там заедно с кльощавия си другар, но се опитах да изглеждам изненадан. Повдигнах вежда, чудейки се какво ли е накарало едрия мъж да ме гледа така. Освен очевидното, имам предвид. Безсрамно се слагах на любимата му блондинка, но въпреки това…
— Кой е този, Мила?
— Това е Сет. — Тя му се усмихна открито и аз реших, че бърка доста в преценката си. Мъжът я притежаваше, независимо дали тя го знаеше.
— Така ли? И преди съм виждал такива като теб.
Ситни тръпки полазиха по гърба ми: ехо от миналото. Толкова отдавна, че дори не можех да си спомня.
— Ти си Мак, нали? — Нямах намерение да ставам. Не че разликата във височината щеше да ме уплаши, но не виждах нищо достойно в залитащите ми опити да се изправя. — Мак кой?
— Мак никой. — Той изглеждаше объркан, че аз продължавам да лежа проснат на земята, уязвим и достъпен за ритниците му. — Джон Маклауд.
— Аха — рекох аз.
Маклаудовите се бяха пръснали навсякъде, но това нямаше значение в момента. Вече виждах семейната прилика. Поне във физическия смисъл. Вековете бяха заличили спомените, а и той едва ли щеше да се сети за древните клетви. Нищо чудно, че можеше да ме види.
Казваха, че той носи кръвта в себе си. Старата Ма Синклер го каза за онзи Маклауд, когото познавах, а и двамата отдавна бяха мъртви. Но не и потомството му. То не беше мъртво.
Не бях чак такъв глупак; отдавна живеех в другия свят. Освен това от изпитата на гладно бира леко ми прилошаваше. Изправих се на крака.
— Ще си ходя — казах аз.
— Мисля, че това е добра идея — отвърна той.
Искаше ми се да го фрасна в самодоволната физиономия, да забърша с шамар усмивчицата на кльощавия, но не го направих. Видях разочарованието в очите на Мила.
Живей, за да обичаш друг път, както обичах да казвам.
5
Никак не е лесно да придърпаш Воала настрани, за да задържиш вниманието на един простосмъртен, но Мила постъпи по възможно най-прямия начин. Все пак искаше да се видим. По дяволите, след ден-два искаше да ме вижда непрекъснато.