— Така ли става? — В окото ми попадна капчица пот. — Кажи ми.
— Че откъде да знам? — промърмори тя. — Това е успокояваща мисъл, нали? Но дали отговаря на последните научни теории? Като се замисля, може би не.
От устните ми се отрони дрезгав звук, почти като смях.
— Забавна си.
— Винаги съм си мислела, че и ти си такъв. Колко жалко. Дори сега си готов да си легнеш с мен, нали? Ех, Сет. Каква загуба. — Тя въздъхна замечтано. — Разбираш ли, когато ти казах, че скоро ще видиш Конал, нямах предвид да бъде толкова скоро. Изобщо няма да е скоро. Ти ще ме умоляваш да стане скоро. — Тя облиза устните си. — Това ще ми хареса.
— Знам. Не си мисли, че съм си въобразявал нещо. — Дишах тежко през носа, опитвайки се да притъпя ужаса в гърдите си.
Тя се засмя.
Това свърши работа. Почувствах как последните следи от Конал се разпадат бавно, но неизбежно. Повече не можех да се държа за него, не можех да го запазя. Вените ми пламнаха от безразсъдна омраза, която прогони страха.
— Искаш да ме видиш как моля за милост ли? — изсъсках аз в ухото ѝ. — Запомни това, вещице — колкото и да се моля, каквото и да ти казвам, въобще не го мисля.
От гърлото ѝ се откъсна гневен вик. Бях ѝ развалил забавлението. Малка част от него, може би, но достатъчно, за да я вбеся, независимо, че щях да платя скъпо за това през следващите часове и дни. Беше мой ред да се засмея. Тих, празен звук, но поне се изсмях в лицето ѝ.
Зад гърба ми се простираше коридорът към нощта и тъмнината. С косъмчетата на тила си усетих полъха на северния вятър, който миришеше на зима, но той се изгуби за миг и аз отново не можех да помириша нищо друго, освен аромата на кожата ѝ. Стиснах зъби и долових отдалеч гръмотевичното пръхтене на жребеца и силния звънтеж от удар на копито върху гранит.
Махнах острието от шията ѝ и целунах събиращата се върху кожата ѝ кръв. Кейт въздъхна и блажено протегна шия. Забих върха на ножа в закопчалката на огърлицата, счупих я, и улових в шепата си падащия смарагд.
— Това не е твое.
Тя залитна и аз я побутнах с крак напред. Преди да се обърна и да побягна, видях как Ласло посяга към арбалета си.
— Убий го. — Спокойният глас на Кейт отекна в коридора зад гърба ми. — Бавно, веднага.
Тежестта на омразата им ме удари в главата, като едва не ме събори на земята. Но аз се съвзех и продължих да бягам, залитайки, следван от вълците, като крехката бариера едва успяваше да защити съзнанието ми. Прибрах камата в канията ѝ и измъкнах меча си. На входа към пещерата се виждаше бледата сянка на коня ми. Сграбчих юздите и се метнах на гърба му в мига, в който те се появиха на изхода. Сега вече ще порасна, Конал. Обещавам ти, обещавам, че ще порасна. Моля те, позволи ми.
— Застреляй келпито! — изкрещя Кейт и звярът под мен изкрещя и залитна встрани, със забита в хълбока му стрела от арбалет. Сграбчих я и с усилие я издърпах. С пламтящи зелени очи, жребецът се обърна срещу бойците на Кейт и заора с копито в земята, докато аз се борех с него и го засипвах с ругатни. Демонската му ярост не му позволяваше да ме отнесе далеч оттук.
Кейт се усмихна, широко и прелестно.
— Скиншанкс! Къде е Скиншанкс? Доведете ми ламира!
Изпъшках, когато една хвърлена по мен кама се заби в ръката ми и ме накара да изпусна меча. Слава на боговете, че бе издала заповед да ме убият бавно; мерникът на Алин далеч не беше толкова лош.
Отново измъкнах камата си и се ухилих на Кейт.
— Скиншанкс ли? Целият е твой.
Пресегнах се към главата на ламира, разрязах косите ѝ, за да я отделя от гривата на жребеца, и я стиснах в юмрука си.
Всички звуци утихнаха. Видях как изненадата им преминава в хищно презрение, усетих колективното им предизвикателство в ума си. Те знаеха, че няма да го направя; нямах куража за това. Не бях като брат си.
Вярно, не бях. И не бях сигурен дали ще посмея. Помислих си до какво би могло да доведе това. Но после спрях да мисля, защото какъв беше смисълът?
Затворих очи, подсмихнах се, и отново ги отворих.
— Проклинам земята под краката ви — изкрещях аз. — В името на живота, сърцето и душата ми, проклинам децата и децата на децата ви. — Изпълнен със злоба хвърлих главата между себе си и ордата.
Тя като че ли се ухили за последен път. След това се пръсна на противни парчета, които заваляха по земята между мен и хората на Кейт, като изгаряха всичко, което докоснеха.
Чух писъка на Кейт, изпълнен с неземна ярост, почувствах хаоса в недоверчивите им съзнания, но не изчаках да се насладя на ужаса им, защото най-после успях да извъртя главата на жребеца, който отскочи от пръснатите останки на ламира. Той ми се възпротиви за миг и препусна напред в галоп, но това ни забави достатъчно, за да усетя два тъпи удара в гърба, които ме запратиха върху шията на коня и ми изкараха въздуха от дробовете. После двамата полетяхме заедно с вятъра към северната зима.