Фин се вкопчи в неподвижното тяло на Сет. Страхуваше се да помръдне, за да не се закачи отново в стърчащите стрели.
— Ейли!
Ейли се приближи спокойно до жребеца и докосна хълбока му, произнасяйки няколко успокояващи думи на собствения си език. Когато постави ръка върху раната му, мускулите му потрепериха.
— Ейли, моля те!
Воят на Брандир прозвуча също толкова отчаяно, колкото гласа на Фин, и вълкът побутна неподвижния крак на Сет с муцуна.
Ейли допря устни до дупката в хълбока на коня и я вкуси.
— Добра рана — каза му тя. — Чиста. Ще се изцели бързо. — Жребецът ѝ отговори с цвилене, докато тя се обърна и погледна с чисто медицински интерес към гърба на Сет. — Тази вече не е.
— Моля те!
Ейли я погледна.
— Молиш ме? За тази отрепка?
Фин прехапа силно език, усети кръвта, но не ѝ обърна внимание. Ако сега заплачеше, Сет беше загубен. Усещаше го инстинктивно; разбра го, щом погледна в безчувствените очи на Ейли.
— Да, умолявам те.
Брандир крачеше трескаво напред-назад, спираше се само за да оближе крака на Сет и да погледне умолително Фин, но тя не можеше да отвърне на погледа на черния вълк. Той също можеше да я накара да заплаче.
— Умолявам те. Моля те. Заради Конал.
— Не — отвърна най-после студено Ейли. — Не заради Конал. Заради мен. — Тя се обърна. — Шона!
Той издърпа Сет от коня, без да внимава особено, пренебрегвайки изплашеното ръмжене на Брандир, след което отнесе тялото до падината с формата на купа в подножието на хълма, където си бяха направили лагер. Там го хвърли с лицето надолу до тялото на Конал.
— Нека това да бъде първото нещо, което ще видиш, след като се съвземеш — рече той, докато разкъсваше грубо индиговата риза на гърба на Сет.
Така и стана. Фин не се обади, защото се страхуваше да не промени решението на Ейли. Изминаха няколко часа, преди Сет да примигне два пъти и да отвори очи. Той не помръдна, не даде никакъв знак, че се е съвзел, само впери поглед в студеното спокойно лице на Конал, което се намираше само на метър от неговото.
Върху мъртвото и живото лице падна сянка, но Сет не погледна нагоре.
— Благодаря ти, Ейли.
— Няма защо. — Очите ѝ бяха скрити зад слънчевите очила, които ѝ бе донесъл Конал, и студеното зимно слънце проблясваше в стъклата им. — Смъртта ти трябва да настъпи от моите ръце, а не от нейните.
Устните му потрепнаха в усмивка.
— Разбрах.
Тя кимна и се отдалечи.
Очите му срещнаха погледа на Фин, която седеше край двете тела. Никога досега не се беше радвала толкова много да го види. Часове наред полагаше огромни усилия да не поглежда към раните на Конал; вместо това се взираше в посинелите му изгризани нокти и мълчаливо плачеше. Брандир се бе излегнал край Сет, а Лия лежеше в краката на Конал с опечалени очи. Джед се беше оттеглил още преди часове в отдалечения край на падината, прегръщаше Рори и се взираше с празни очи в долината. Фин разбираше, че той не може да седи край Конал и Торк, не и с детенцето в ръце, но не можеше да изостави Конал. Освен вълчицата и някой друг трябваше да седи при него. И при Сет. За да е там, когато се събуди. Когато отвори очи.
Сет протегна ръка и потрепна.
— Вземи.
Тя изпълзя по склона до него и взе късчето смарагд от ръката му.
— Направи ми една услуга — каза той. — Отърви се от него. Дай го на някой, на който ще му е нужен.
Той се хвана за един заснежен камък и се издърпа до седнало положение. Брандир се надигна, протегна се и отново полегна близо до него, а Сет го прегърна силно през врата. Голото му тяло имаше почти същия синкав цвят като на брат му. Ако не беше топлината на Брандир, той щеше да измръзне до смърт, а Ейли и Шона нямаше да направят нищо, за да попречат на това. Фин си спомни какво ѝ беше казала Леони: „Ший са жестоки, зли, студени. Пази се, Фин. Не допускай студеното желязо в душата си. Остани си човек“.
Точно сега зимата като че ли се просмукваше в мозъка на костите ѝ. Е, не трябваше да го прави. Ако това я убиеше, тя щеше да си остане човек. Усмихна се на Сет.
— Радвам се, че се оправи.
— Значи си част от малцинството. — Той се усмихна мрачно, докато се бореше с тракането на зъбите си. — Но аз съм с теб.
Проклета да е Ейли. Фин отвори раницата на Конал, извади резервния му пуловер и го метна на Сет. Той го взе и го притисна силно към гърдите си, докато треперенето му започна да утихва.
— Фин, не искам да си мислиш… — започна той, но се поколеба. — Не започвай да си мислиш хубави неща за мен. Там имаше един момент, в който… не знаех накъде ще поема.