Выбрать главу

Чувствата ни бяха взаимни. Аз я харесвах. Момчето само досаждаше, но пък рядко го виждахме. Той не ходеше на училище и аз се чудех как е успял да се измъкне, но очевидно имаше достатъчно неща, които да ангажират вниманието му. Сигурно обираше магазини, докато ние мързелувахме, излегнати на пясъка, и наблюдавахме как корабите, натоварени с провизии на нефтените платформи, се отдалечават на изток.

— Аз го обучавам вкъщи — каза Мила.

— Така ли? Изненадан съм, че не са те арестували.

Тя се изкиска.

— Те не знаят, че съществува. Не съм регистрирала раждането му.

— Ами баба му и дядо му?

— И те не знаят. Обезнаследиха ме. Голяма работа; и без това парите им вече не ми трябват, нали? Това място ми стига. Тук си помагаме един на друг.

Чувствах се неудобно в ролята на Гласа на здравия разум, затова не казах нищо, но не смятах, че е постъпила умно, като е оставила всичките си пари в ръцете на Мак. За да не се впусна в мъмрене, аз засенчих очите си с ръка и се престорих, че дремя.

Устните ѝ докоснаха моите и ме накараха да се усмихна. Тя имаше вкус на море; кожата ѝ бе все още влажна и студена от морската вода. За разлика от нея аз се чувствах нагрян от слънцето и потен, но не ми се плуваше пак. Зарових пръсти в косата ѝ и придърпах лицето ѝ към моето, заглушавайки с устни кискането ѝ. Кракът ѝ, по който бе полепнал пясък, се уви около моя и потърка мускула на прасеца ми.

— Богове, жено — промърморих аз. — Тъкмо се облякох.

— Като гледам нямаш много дрехи върху себе си.

— Права си. А ти ще настинеш. Сваляй тази мокра риза.

— МИЛА-ААА!

И двамата подскочихме. Очите ѝ се разшириха от ужас.

— Мамка му — казах аз.

— МИЛА!

— Той ще те убие. — Тя изпълзя на колене до върха на дюната и надникна през тревата.

— Ще ми се да го видя как се опитва. — Но сега не му беше нито времето, нито мястото затова. Аз я хванах за ръката и двамата побягнахме.

Странно колко бързо зарязахме преструвките, че той не я притежава, мислех си аз, докато се промъквахме между дюните и се провирахме сред дърветата. Внезапно и двамата избухнахме в смях, което ни пречеше да си поемем дъх. Плъзнахме се надолу между боровете по неравния тревист склон и се спряхме с разтуптени сърца. В очите ѝ, които бяха впити в моите, гореше възбуда и вълнение, а не уплаха.

— Нали знаеш, че мога да се справя с него — казах ѝ аз. — Стига да поискаш.

Тя поклати глава.

— Не, не, не. Моля те. Не искам неприятности.

— Малко късно е за това — ухилих се аз.

Тя преглътна надигащия се кикот.

— Той идва!

— Бързо надолу към морето. Към скалите. Ще се измъкнем от него. — Двамата отново побягнахме.

Сигурно щеше да е по-добре да навлезем още по-навътре в гората, да заобиколим базата и да се върнем в лагера по главния път, ни лук яли, ни лук мирисали. Но аз не можех да мисля трезво, а имаше и нещо друго: откъм дърветата се носеха звуци на преследване. В тях имаше нещо странно; още тогава можех да го усетя. Но не спрях да помисля. Беше ми твърде забавно.

Когато пясъкът свърши, двамата скочихме във водата и заплувахме към черните скали, заобикаляйки зъберите. Мак вече се бе появил в полезрението ни и тичаше по мокрия пясък под дюните. Значи не е бил той в гората. Аз прескочих от едната на другата скала, подхлъзнах се на водораслите, но не паднах и подхванах Мила, която залитна, щом се озова до мен. Мак беше на няколко метра зад нас, пламнал от ярост и унижение. Аз се вкопчих в една изпъкнала скала, скочих на тесния перваз и протегнах надолу ръка към Мила.

Тя изгуби равновесие и се плъзна назад. Мак я сграбчи за глезена.

Аз изревах едновременно с него. Мила бе попаднала в капан между двама ни, но моите ръце и крака имаха вековна практика в катеренето по скали. Пуснах ръката ѝ и бързо я хванах под мишницата. После дръпнах силно и кракът ѝ се изплъзна като риба от хватката му. Щом се озова на перваза, тя изписка донякъде от страх, донякъде от истерия, и аз я притиснах към себе си, за да ѝ попреча да политне назад.

На Мак нямаше кой да му попречи. Краката му не намираха опора на мокрите зеленясали камъни и той се плъзгаше ли плъзгаше, ръкомахайки като полудял. Безнадеждно. В падането му във водата имаше някаква грация, но плясъкът бе гигантски, както и вълната, която го погълна.

Аз затаих дъх, изпълнен със страх и чувство за вина. Мила притисна длан към устата си.

Тогава той се изправи олюлявайки се, подгизнал до костите, кашлящ и плюещ солена вода, с брада, пълна с пясък. Водата му стигаше едва до бедрата, но в него се разби нова вълна, която отново го събори на четири крака. Той се изправи, завлече се до скалите и от тях на брега, като не спираше да ни ругае гръмогласно въпреки накъсаното си дишане.