Те работеха бързо, знаех много добре, но въпреки това ми се стори, че мина цял век, преди да настъпи ужасяващата тишина. Стрелнах с поглед Кариг.
— Добре ли е, Мурлин? — прошепна той.
Съобщаваше ми, че скоро ще започне. Усмихнах му се леко и затворих очи.
Почувствах злия дъх на камшика още преди да ме удари.
— Да вървят по дяволите — каза Фин. Тя свали дланите от лицето си и затича по коридора към преддверието, следвана по петите от Джед.
— Ще успеем ли да се промъкнем?
— Никой няма да ни спре. — Тя се обърна към него и го погледна с жестоки, студени очи. — Защото всички са вътре. Всички гледат. Копелета.
Тя беше права — преддверието беше празно. Залата бе претъпкана с народ, но никой не обърна внимание на двете фигури, които се промъкнаха в сумрака пред открехнатата врата към преддверието.
Тълпата зрители стоеше в абсолютно мълчание и не се чуваха никакви викове. Долавяше се само един звук — лекото свистене и изплющяване на камшик върху плът. Фин замръзна, изгубила за миг способността да диша.
Сет стоеше с лице към тях, завързан за един боров дънер с обелена кора, но очите му бяха здраво стиснати. При всеки удар тялото му неволно подскачаше към дънера, но това бе единствената му реакция, затова за няколко секунди Фин не можа да разбере. След това различи фините червени пръски, капчиците, които покриваха дървото и рязко притисна длан към устата си.
Сет стискаше силно зъби, кожата му бе пребледняла и опъната, от ъгъла на устата му се стичаше кървава струйка.
Зад ужасната сцена в главата на Фин се появи призрачен спомен — Сет съблича пуловера си и го хвърля на Гриан. Той приемаше това напълно доброволно. Тя стисна здраво юмруци, докато от дланите ѝ не потече кръв — ноктите ѝ бяха отворили старата рана, която бе направила с медальона. Мразеше ги всичките. В тялото ѝ кипяха ужас, жал и ужасна омраза.
По лицата им нямаше удоволствие, дори на лицето на мъжа, който размахваше камшика с брутална сила. Той не се наслаждаваше на работата си, но я изпълняваше съвестно. Бичуването се изпълняваше усърдно, професионално, брутално. Кланът едва го изтърпяваше, но тя не изпитваше никаква жалост към тях. Дори каменното лице на Шона изглеждаше нещастно. Но очите на сестра му заблестяха ликуващо, когато съзря Фин в сумрака и на лицето ѝ се изписа пламенна надежда.
Не, помисли си Фин. Можеш да чакаш вечно, злобна, отмъстителна кучко, но аз няма да изпищя.
Сет отвори уста и заби зъбите си в боровото дърво, а кръвта от прехапания му език заля дървесината. Гърбът на Фин потрепваше при всеки удар на камшика. О, моля те, мислеше си тя всеки път, накарай го да спре. Стига вече. Достатъчно. Ще го убиеш. Веднага спри. Моля те. Но всеки път камшикът се издигаше нагоре, всеки път тя чуваше изплющяването му, все по-глухо и по-мокро.
Пазачите като че ли държаха здраво Сет и тя видя сълзи в очите на единия. Джед я прегърна здраво през гърдите и когато тя усети как нещо капе в косата ѝ, разбра, че той също плаче. Не можеха да си тръгнат. Тя не беше изоставила Сет при Брокентор, нямаше да го изостави и сега. Но ако камшикът не спреше безкрайното си плющене, тя щеше да повърне или да припадне, а не и се искаше това да се случва.
И точно когато реши, че повече не може да изтърпи, всичко свърши.
37
Лежах по лице върху собствения ми дюшек и гледах в стената. Значи сам съм се довлякъл дотук.
Когато развързаха въжетата от китките ми, не паднах. Вървях сам по коридора, пред тях, болката забиваше пламтящите си нокти в гърба ми и обвиваше гърлото ми с въздух. Някои от хората в клана плачеха. Но не и аз.
Изкачих се сам до стаята си, изпратен от погледите им до площадката на първия етаж. Но не знаех как съм успял да стигна до втория. Дори не знаех как съм се изкачил, макар смътно да си спомнях как повърнах през парапета и болката ме завъртя в нов злобен кръг, от което ми се доповръща отново.
Проклети да са, проклети да са, да вървят в ада. Позволих на омразата да ме изпълни, защото след тази вечер не трябваше да я изпитвам повече. Когато след няколко века болката утихне, омразата щеше да изчезне заедно с нея. Те бяха моят клан.
Не издадох и звук. Да се изясним. Не припаднах. Върнах си крепостта, върнах си клана. Аз бях син на Григар Дю и техен неоспорим капитан. В очите на целия клан бях изкупил вината си за смъртта на техния водач, но не и в безмилостните очи на Ейли.
Или в моите, като стана на въпрос.
Ала това не ми помагаше кой знае колко. Помогна ми да издържа наказанието, но не притъпи болката. Кръвта продължаваше да се стича, да мокри чаршафите, дънките ми бяха подгизнали, но аз не можех дори да събуя проклетите парцали. Едва успях да допълзя до леглото си и да се просна върху него. Безмълвно зароних сълзите, които бях преглъщал в залата. Безмълвно си напомних, че нищо, което могат да ми причинят, не може да се сравни с онова, което сам си бях причинил.