Фин плачеше през цялото време, но мълчаливо, като се опитваше да не допуска солените сълзи да капят върху съдраната ми кожа. Действаше деловито и сръчно, и под хладнокръвната ѝ маска се усещаше ужасяващ студен гняв.
— Съжалявам — промърморих аз.
— Да не си посмял. Да не си посмял да се извиняваш пак.
— Имам предвид затова. Не трябваше да го виждаш. Сега си ядосана.
— Щом те могат да го направят, значи аз мога да го видя.
Добре. Не ми беше останала никаква енергия. Единственото, което ми оставаше, бе да се боря с болката.
— Твърде си малка за това — едва успях да ѝ кажа.
Помислих си, че ще се ядоса. Вместо това тя остана мълчалива доста продължително време.
Фин докосна рамото ми, на някое място, където нямаше отворена рана. Докосването ѝ беше много нежно; толкова леко, че би могло да е докосване на ума ѝ и изведнъж увереността ѝ се разклати.
— Няма да остана такава завинаги — отвърна тя.
38
— Добре ли си? — Фин дъвчеше устната си.
— Добре съм, Фин. — Поне вече не се боях да мърдам или да дишам. Гледах как Рори си играе на килима с вълците. Лия седеше пред Брандир и го похапваше игриво за козината на врата; вече не беше алфа кучето. — Вече трябва да сляза долу при клана си.
Тя пламна от гняв.
— Не, няма. Не и ако не искаш. Ще почакат.
— Тя им го каза — обади се Джед. — И просто шамароса Гриан.
— Какво си направила, дечко? — Положих огромни усилия да не се разсмея и почти успях.
— Той има белези от нокти по бузите си, ще ги видиш. Пусна му кръв. А когато ѝ каза, че си извадил късмет, като не си умрял, тя му каза, че късметлията е той, че си още жив.
О, богове, това не трябва да ме развеселява толкова. Трябваше да спре.
— Фин, въобще не ми помагаш. Какво ти казах, непослушна…
— Торба с вълча храна? — Зъбите ѝ проблеснаха в студена усмивка. — За това никога няма да ти се подчиня. Вие си имате вашите традиции; добре, аз пък си имам моите. Цивилизовани традиции. И до хиляда години да доживея, няма да им простя.
В настъпилата неловка тишина Джед се прокашля.
— Има добри новини — каза ми весело той. — Много от жените ужасно съжаляват за теб.
Ухилих се порочно, но лицето на Фин потъмня.
— Това не е смешно.
— Донякъде е. Както и да е, Фин. Не можех да остана повече в изгнание, щях да умра от нещастие. Или това, или ме убий. Те са моят клан и аз ги обичам.
— Добре. Аз пък не и ти не можеш да ме накараш.
— Мислех си, че баба ти е провела този разговор с теб. Остани си човек, недей да мразиш. Те трябваше да го направят. Ейли настоя, а аз си го заслужих.
— Не си го заслужил. Конал щеше да ги избие.
— И това им го каза — додаде Джед, повдигайки вежди.
— Леле. Наистина ли? — Искаше ми се да бях видял лицата им.
Добре де. Скоро щях да ги видя. Поех си дълбоко дъх, наведох се и вдигнах Рори, стиснал зъби. Все още болеше. Но не чак толкова.
— Притесняваш ли се? — попита тихо Фин. — За това, че трябва да слезеш долу при онези лицемерни копелета?
Онова, което ме притесняваше най-силно, беше Фин, която бе готова да мрази заради мен, но засега реших да си държа устата затворена.
— Притеснен ли? Не, ужасен съм. — Усмихнах ѝ се. — Да вървим.
Тишината, която настъпи в голямата зала, бе също толкова потискаща, колкото мълчанието, с което ме посрещнаха, когато минах през портата на крепостта. Като че ли никой от негодниците не дишаше.
Гледах очите им, които бяха впити в мен, а Брандир ръмжеше тихо, застанал до краката ми. Вървях високомерно и наперено, в случай че ми се наложеше да се сблъскам с присмех и презрение, но единственото, което виждах, бе уважение; и в онзи миг разбрах, че всичко си бе заслужавало. Искаше ми се да завия от облекчение. Едно-единствено лице пламтеше от неумираща омраза.
Ейли ме гледаше с присвити очи, скръстила ръце на гърдите си. Седящият до нея Шона се изправи, без да сваля поглед от мен, и се облегна на масата.
— Мурлин — каза той.
Кимнах му. Ейли остана седнала, но всички останали в залата започнаха да се изправят, тромаво, сякаш притеснени от забавянето си.
— Сет.
— Мурлин.
— Капитане.
Фин ме погледна полуподигравателно, полувъзхитено.
— Падна ли ми.
— Много смешно. Направо си умирам от притеснение.