Когато стигнах до централната маса всички членове на клана, с изключение на един, се бяха изправили на крака, а Гриан и съветниците му отстъпиха назад. Не погледнах към свода зад масата — не можех да го понеса, не се налагаше. Отидох право при стола в средата, онзи върху чиито облегалки като бариера лежеше колан с ножница и меч.
Оставих Рори на масата, избърсах му носа, после поставих ножницата с меча до него. Достатъчно бе да щракна с пръсти и Фин и Джед послушно заеха местата от двете ми страни.
Едва се сдържах да не се ухиля. Можех само да се надявам, че послушанието им ще се задържи.
Вдигнах отново Рори на ръце, седнах небрежно на забранения стол, а синът ми се сви в скута ми. Въздишките от стотици гърла из цялата зала прозвучаха като една.
Огледах ги. Моят клан.
— Утре през нощта — казах аз. — Бдението за Ку Хорах и Торк. Мина достатъчно време.
Вдигнах левия си глезен върху дясното бедро, изправих Рори на крака и му се усмихнах. Не се бях облегнал назад, но съм доста сигурен, че никой освен него не го забеляза.
— Капитаните да дойдат на обяд в стаята ми, за да получат заповедите си. — Огледах редиците зашеметени лица и свих рамене. — Това е всичко.
— Мурлин. — Предпазливо прошепнатата дума отекна в залата.
Хората започнаха отново да разговарят, неуверено, с приглушени гласове, както в онази нощ, която не исках да си спомням. Отново изпитах оправдано порочно удоволствие, повече, отколкото при вида на няколкото насълзени очи. Брандир лежеше в краката ми, вперил гладните си жълти очи в клана.
Един по един те ставаха и се приближаваха до мен, плясваха ме по ръката и я притискаха към челата си. Всичките, един по един, се връщаха мълчаливо по местата си. И през цялото време аз не свалих Рори от скута си — дори заради Гриан, дори заради Орах. След като се изредиха — всъщност всичките без един — аз се изправих на крака, подадох Рори на Джед и прегърнах него и Фин през раменете.
— Вие — промърморих тихо, — ми върнахте клана, крепостта и живота. А сега да се махаме оттук. Богове, умирам за едно питие.
Епилог
Фин
— Фин — каза Шона. Той се бе облегнал на каменния свод и ми се усмихна съчувствено. — Майка ти е тук.
— Добре. — Притиснах колене към гърдите си и се загледах отвъд парапета. — Благодаря, Шона.
Двамата с Джед седяхме един до друг на широкия назъбен парапет на крепостта, облегнати на ниската стена, и гледахме към морето над обсипаната с пролетни цветя равнина. Шона заслиза към двора и стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите. По каменните плочи затрополиха копита и конният патрул излетя през портата. В конюшните изцвили кон, разнесоха се звънки удари на чук върху метал; дочу се смях и начало на караница. Виковете от играта на топка бяха заглушени от по-близкия шум, вдиган от четиримата сменени пазачи, които играеха на дженга. За фон на всичко това служеше мързеливото ръмжене на вятърните турбини, а сенките на перките им се плъзгаха хипнотично по крепостната стена.
Единствените, които мълчаха, бяхме ние двамата. Джед ме погледна косо, загризал кокалчето на пръста си.
— Каква ирония, нали? Ти си отиваш. Аз оставам. Много съжалявам.
— Няма нищо. — Макар че имаше.
От усилвателите в двора се носеше тиха музика — никой не си беше направил труда да я смени след партито по пълнолуние предишната нощ. Исках да се върна там, преди зазоряване, когато се бях свила дремливо в прегръдките на Джед. Гледах как Орах издърпва Сет на дансинга; опитвах се да не обръщам внимание на смъртоносния поглед на Ейли, която откри някакви следи от щастие по лицето му. Опитвах се да не заспя в ръцете на Джед и ужасно предчувствие свиваше сърцето ми. Не исках небето да изсветлява — не исках да се събудя и да установя, че нощта си е отишла. Исках да остана тук повече от всичко на света.
Джед смутено човъркаше нокътя си.
— Те наистина смятат, че Рори е голямата им надежда. Сет твърди, че това са суеверни глупости, но Рори ще има добър живот тук. По-добър, отколкото оттатък.
— Знам. Всичко е наред. — Погледнах към равнината. — Ти също ще живееш добре.
— Това е единственото място, където наистина съществувам — отвърна тихо той.
Откъм двора се разнесе познат гърлен смях и двамата погледнахме през рамо. Играта на дженга беше прекратена, но като че ли това не пречеше на никого. Рори се беше настанил доволен между четиримата пазачи, двама мъже и две жени, които лежаха по корем и му помагаха да построи и да развали кула от дженга-блокчета.
Джед продължаваше да дъвче кокалчето на пръста си.