— Бях в едно черно такси, когато го усетих да умира — рече Стела доста безстрастно. — Шофьорът помисли, че съм луда или пияна. Ох, какво значение има това? Какво смяташ, че ще постигнеш без него? Един ден този свят ще умре и аз не искам сърцето на Фин да бъде разбито, когато това се случи. Не искам да свърши по същия начин като Конал или баща си. Мястото ѝ не е тук.
Сет ме погледна.
— Напротив.
— Тя е моя дъщеря!
— Затова се връща обратно с теб. — Сет вдигна меча си и го завъртя под светлината, след което погледна в пламтящите очи на Стела. Тя се завъртя на токовете си и изхвърча през вратата.
— Не искам да се връщам — изхленчих аз.
— Не зависи от теб. Или от мен. — Сет се захвана отново да точи вманиачено новия си меч. Преди да свърши денят щеше да го е изтъркал. Направо ме подлудяваше.
— Ти си капитан на тази крепост!
— Това не ми дава властта да заставам между майки и дъщерите им.
— Би могъл, ако пожелаеш.
— Тук не става въпрос какво желая. — Той разтърка очите си с ръце и аз се сепнах, щом осъзнах, че едва не се е разплакал.
Гневът ми веднага се размина и аз преглътнах.
— Стела е дала обет, Сет! Тя го наруши, за да дойде да ме вземе. Какво ще се случи с нея?
— Нищо няма да ѝ се случи. — Забелязах, че той не ме поглежда. — Не вярвай на тия глупости, Фин. Магии, проклятия, дрън-дрън. Не мисли за това. То може да те подлуди.
— Проклета да е. — Сълзите пареха очите ми. — Дори Джед няма да е с мен.
— Но ще имаш майка, така че не смей да я проклинаш. — Той остави бруса и най-накрая ме погледна. — Джед щеше да се върне, ако можеше да има това. Не разбираш ли, че тя те обича? — Той прокара пръсти през пораслата си коса. — Фин, ако някога решиш да се върнеш тук, трябва да го направиш, без да мразиш себе си и нея. Трябва да се научите да си прощавате. И — додаде остро той, преди да успея да го прекъсна, — трябва да се научиш да прощаваш на клана си.
Не можех. Не можех да го направя. Помнех как тялото му отскачаше, как болката изкривяваше лицето му. Що се отнася до противното съскане на камшика, така и не можах да го избия от главата си. Не можех да си представя колко силно го е боляло. Техният капитан, техният приятел, братът на мъжа, когото твърдяха, че обичат. А, кланът наистина ме дразнеше. Всички в него. Дори той.
Погледнах го в очите.
— Никога няма да им простя. Никога.
— Достатъчно — каза той и аз разбрах, че съм проиграла и последния си шанс. — Фин, ти ги мразиш, затова трябва да си идеш. За теб и за клана е опасно, ако останеш. Освен това аз съм един от тях, разбираш ли?
— Добре. Не ме поучавай. — Погледнах към вратата.
— Извинявай. Самият аз съм доста разстроен. — Той се изправи и ме прегърна през раменете. — Върви и разгледай света, Фин. Забрави за всичко това. Не искам да виждам и онзи глупав гарван, вземи го със себе си. На него му харесва там. — Той се намръщи, хвана брадичката ми с пръсти и извъртя лицето ми така, че да погледне в очите ми. Пое си дълбоко дъх. — О, разбирам. Фарамах не е… дошъл на Брокентор.
Прочел ми е мислите. Усмихнах му се с облекчение и благодарност.
— Училището няма да е толкова зле. — Той се ухили. — Не мисля, че Шаная ще продължи да те тормози.
— Конал толкова се ядосваше заради това — казах аз.
— Донякъде се гордеех с теб. Не го прави отново — додаде бързо той, когато аз изненадано повдигнах вежди. — Виж какво, ако искаш, бъди самотница. Това не е нещо лошо. На мен ми харесва.
Естествено.
— Ще ми липсвате двамата с Джед — казах тъжно аз. — Ще минат години.
— Не е чак толкова много. — Той се усмихна накриво и ме пусна. — Това не е наказание, Фин. Това е свободно пространство. О, и преди да тръгнеш, двамата с теб трябва да свършим нещо.
Брегът беше безлюден. Туфите остра трева бяха покрити със скреж и купчинки сняг, а морето бе сиво и бурно и се вихреше в залива. Черният кон вървеше, потрепвайки с копита по твърдия пясък, вирнал пламтящите си ноздри във въздуха. Накрая на залива той седна на задните си части, подуши въздуха, след това отново премина в галоп през разбиващите се вълни, и се спря точно до стъпващия тежко Сет.
Жребецът се ухили, докосна лицето му и пъхна муцуната си в дланта му, като пръхтеше и изкарваше дим през оголените си зъби. Сет вдигна сребристата юзда на Конал в едната си ръка и в черните дълбини на очите на животното проблесна зелена светлина.
— Съжалявам, че трябва да си отидеш, ахишка. Но върви. — Сет се обърна и запрати юздата във въздуха. Тя описа висока дъга и се озова далеч във вълните. Няколко дълги секунди се мята по повърхността, после потъна.