Черният кон изпищя. Без да поглежда назад, той навлезе в морето в галоп, хвърляйки се срещу бурните вълни. Когато земята се изгуби под краката му, той заплува, силният му врат пореше водата като нос на кораб. Четири големи вълни се разбиха в него; когато го връхлетя четвъртата, повече не се появи. Гледах докато очите ми не се насълзиха, но него го нямаше.
Отидох при Сет и се обгърнах с ръце, а вятърът увиваше косата около лицето ми. В очите ми пареха неочаквани сълзи. Не можех да забравя събуждането си: барабаните, странната музика с невероятно бърз ритъм, грубият красив глас на Сет, който пееше на език, който не разбирах.
Странно, колко харесвах лицето му. Странно, колко различен изглеждаше, когато се усмихваше, вместо да се хили подигравателно. Сега вече виждах колко е красив и той вече не ми се струваше като изкривена версия на Конал; той си имаше своя ослепителна красота.
— Той не трябваше да умира — каза Сет, без да сваля поглед от морето. — Това също беше моя задача.
— О, престани с това. — Отметнах косата от очите си. — Няма ли поне веднъж да се спреш?
Той се засмя.
— Ех, Фин. Ти ще заобичаш клана си, обещавам ти. Кейт се е укротила засега. Каменното сърце е у нас. Не знаем какво може да направи Рори, но и тя не знае, така че я чакат много безсънни години. Няма значение дали аз и ти вярваме в пророчества — тя вярва и ще се страхува от нас доста дълго време. Затова можеш да изхвърлиш мислите за нея от главата си.
— Слушам. — Усмивката ми бе скептична. — Също като теб.
Той погледна, мълчаливо към крепостта. Джед се препъваше и се плъзгаше между дюните, а Рори газеше през пясъка като малък куршум, право към Сет. Мъжът падна на колене и позволи на детето да се блъсне в гърдите му, после се изправи със залитане и го метна на раменете си. Все още потрепваше леко, но реших да не го споменавам.
— Времето изтече — каза ми той. Рори спря да се поклаща и Сет прегърна Джед през раменете. — Не се притеснявай, няма да позволя на Джед да се пореже. И двамата ще бъдем тук като се върнеш. Обещавам.
— Гледай да си спазиш обещанието. — Аз потънах в прегръдките им.
Късичките пръстчета на Рори се заплетоха в косата ми и докато се опитвах да ги освободя, от очите ми капна сълза. Сет я избърса с палец, докато майка ми приближаваше коня си към мен.
— Името ѝ е Рейлтин — прошепна той в ухото ми.
Стела седеше с изпънат гръб върху белия кон, а четирима ездачи ший чакаха на почетно разстояние. След като Сет ми помогна да се кача на коня, аз се усмихнах на майка си. Тя повдигна вежди и хвърли любопитен поглед към него.
— Благодаря ти — каза му хладно Стела.
Той ѝ се усмихна.
Стела докосна шията на коня си и аз забелязах, че пръстите ѝ треперят.
— Ще изпратя юздата си обратно с ескорта. Моля те, върни я в морето.
— Разбира се.
— Повече няма да се върна тук, Сет, знаеш го. — Стела направи геройско усилие да се усмихне искрено. — Но ти можеш да идваш да виждаш Фин когато пожелаеш.
Тя обърна коня си и го пришпори с пети. Той препусна в галоп и сребристата ѝ коса се развя на вятъра. Аз я стиснах здраво през кръста, усещайки как сърцето на Стела препуска в ритъма на копитата. Рейлтин, помислих си аз. Звезда; Стела. Може би все пак тя не можеше да се спаси от своето шийско аз.
В съзнанието на майка ми се преплитаха облекчение и непоносима тъга и аз осъзнах, че повторното напускане на това място, и то за последен път, е разбило сърцето ѝ. Тя не постъпваше правилно и разбиваше не само своето сърце, но го правеше, за да ме защити. Защото тя всъщност ме обичаше. И това бе същото като да се върна у дома.
Затворих очи и се усмихнах, и повече не погледнах назад. Така или иначе продължавах да ги виждам в съзнанието си. Джед и Рори, и Сет, и бурното зимно море, и сивите вълни, които вече заличаваха следите от копита в пясъка.