То затвори едното си око и с крива усмивка потупа с показалец по фаса.
— Жената не ме интересува.
— Нямах предвид това. Стой далеч от нея.
То сви рамене.
— Недей да предупреждаваш Мак за мен.
— Като че ли ще ми повярва. — Изсмях се. — Дори да исках да го предупредя.
— Значи се разбрахме. — То смачка цигарата с тока на обувката си. — Ти си цивилизован човек, Мурлин.
— Поне единият от нас трябва да е. — Аз замълчах и се завъртях на токовете си. — Човек.
— Забавно. — То ми се закани с пръст. — Стой настрани.
— Същото се отнася и за теб.
Погледнах за последен път към светофара, но колкото и да се взирах в дърветата, не можах да видя ламира. Беше се върнал при протежето си.
И едва тогава осъзнах, че то не ми бе обещало нищо.
Част втора
Четири години по-късно
6
Отговорната работа се удаваше с лекота на Конал. Това не би трябвало да ме учудва и накрая спрях да се изненадвам, когато го видех в бизнес костюм. Той бе тих, дискретен, изумително ефикасен и никога не привличаше вниманието на корпоративните акули. Брат ми не спираше да повтаря (докато накрая не ми писна да го слушам), че ако имах хубава, стабилна работа, вместо да се хващам като наемник във възможно най-размирните места на картата, той нямаше да очаква от мен да прекарвам толкова много време като бавачка на Фин.
Детето все още нямаше приятели и привличаше само нежелано внимание. Но това не означаваше, че тя се задоволяваше да обикаля с наведена глава из Торнаший и да свиква да се държи като послушна простосмъртна гражданка. Фин обичаше да скита.
Конал определи границата при Езерото на феите: по очевидни причини то бе забранена територия, без въпроси, без уговорки; и тъй като това бе единственото място, където ѝ бе забранено да ходи, тя напълно естествено спазваше правилото. Що се отнася до нас, ние я наглеждахме, доколкото имахме възможност. И тъй като не можех да се задържа на работа за по-продължителен период от време, аз се оказвах натоварен с това задължение по-често от хората, които наистина се вълнуваха от съдбата ѝ.
Конал смяташе, че аз обичам да се грижа за момичето. Аз бих казал, че ме е грижа повече за хората, с които тя се срещаше — особено предвид отвратителното ѝ настроение в онази есен, когато навърши шестнайсет. Тя знаеше, че с Ленора става нещо и никой не ѝ казва какво, а тези две неща гарантирано щяха да я вбесят.
Казвах им го. Толкова много пъти. Страшно много неща се случиха по моя вина, но това не бе сред тях.
Като говорим за нещата, които не се случиха по моя вина, онзи ден видях отново Джед. Дори да ме беше забелязал, той нямаше да ме разпознае — имах достатъчно свободно време, за да се намърдам в странното му съзнание и да пренаредя тъмната мъгла на Воала както ми е удобно — но не можех да се отърва от любопитството, което то пораждаше в мен. Също и от вината. Животът им не бе същият като преди, но пък да не би аз да съм я накарал да поверява всичката си собственост в ръцете на Мак. Изпитах известно удовлетворение, когато научих, че е умрял в някаква фатална пиянска свада: до такава степен се бе потопил в дрогата, че Скиншанкс го беше зарязал и сигурно се бе насочил към някое ново и по-обещаващо протеже.
Не че това бе успяло по някакъв начин да помогне на Мила и синовете ѝ, които по това време вече бяха двама. Честно казано, не знаех как малкият бе успял да оцелее; това бе най-болнавото същество, което бях срещал в живота си. За Мила и Джед щеше да е по-лесно, ако просто беше умряло. Достатъчно беше да го погледнете, за да разберете, че не му е съдено да остане дълго на тоя свят, но Джед бе силно привързан към него. Очевидно не беше толкова добър колкото мен в дистанцирането от онези, които би трябвало да обича.
Не казвам, че се гордея с това. Просто ми се удава адски добре.
Не ме разбирайте погрешно. В началото се виждах често с Мила. Не я зарязах; поне не веднага. Не бих и могъл да го направя — честно казано, не можех да стоя далеч от нея. Не ми пукаше, че стълбището миришеше на урина, пот и гранясали хамбургери; кожата на Мила ухаеше на портокали и евтин бял мускус. Не ми пукаше, че стените бяха толкова тънки, че можех да чуя как съседката ѝ дърпа от цигарата си, хъхренето на храчките в гърлото ѝ, звънването на микровълновата ѝ печка. Ние просто усилвахме музиката и това е.
Когато Джед си беше в къщи, той изобщо не ме забелязваше. Такова бе желанието ми. В повечето случаи беше навън, спеше където намери. Аз бях правил същото като малък, многократно, така че не ми се струваше като кой знае каква жертва от негова страна. Но въпреки всичко Мила го обожаваше. За мен тя бе еталон за майка, но честно казано, нямаше с кого да я сравня.