Кълна се в боговете, че едва удържах смеха си. Беше забавно да гледам как красивото същество се спъва в нищо и залита, размахало ръце, със зяпнала уста, докато Джед отстъпва назад, опитвайки се да запази равновесие с бебето в ръце.
Внезапно всичко спря да ми изглежда забавно. Шаная падна с главата напред на пътя и лицето ѝ се плъзна по асфалта, сваляйки грима и част от кожата ѝ. Тя започна да драпа хаотично с ръце, сякаш се опитваше да не си счупи нокът. Жестовете ѝ изглеждаха непристойни и очевидно я болеше, но животът ѝ не бе застрашен. Поне докато към полегналите полицаи не се засили лендкрузърът. Шофьорката му погледна твърде късно напред, залепила телефона към ухото си, и устата ѝ се отвори в голямо комично О.
Вече тичах напред, когато чух писъка на някой до мен и видях как шофьорката на лендкрузъра затвори очи. Ако Шаная издаваше някакъв звук, той бе заглушен от писъка на спирачките, но според мен тя мълчеше. Просто си лежеше там с ококорени очи и гледаше как смъртта ѝ се приближава към нея във формата на грамаден джип. Аз се плъзнах по асфалта и се спрях.
Същото направи и Смъртта.
Поех си шумно дъх в настъпилата зловеща тишина. Огромната гума докосна косата на Шаная, но тя не помръдна главата си. Просто отвори уста и запищя.
Наоколо започна да се струпва народ. Хората гледаха опулено момичето на асфалта и бърбореха нещо в телефоните си, а някои от тях — включително и Джед — се опитваха да ѝ помогнат да се изправи на крака. Фин не помръдна от мястото си; очевидно не намираше нужда да го прави. Тя се повъртя наоколо, в очите ѝ проблесна сребриста светлинка, а единствената емоция, която се изписа на лицето ѝ, бе леко разочарование. Фин облиза устни, вирна глава и се заслуша жадно в писъците.
Богове, тя бе истинска дъщеря на майка си.
Време бе да се измъквам оттам. Бях действал тромаво и почти я бях изпуснал, но този път лошото се бе разминало. Нямаше нужда да оставам; имах достатъчно причини да отскоча за едно питие. Нищо не заплашваше Фин. Със същия успех можеше да е невидима. Никой не се интересуваше от нея, никой не я виждаше.
С изключение на Джед.
Аз се намръщих. Не грешах: той се откъсна от тълпата с пребледняло лице, погледът му се стрелкаше от Фин към шофьорката на лендкрузъра, която плачеше, отпусната на колене на пътя до Шаная. Вратата на колата зееше отворена; дръжката на чантата ѝ се виждаше на пасажерската седалка.
— Хей, не! За днес беше достатъчно, момче.
Не съм сигурен дали реагира на предупреждението ми; може би сам взе решение. Надявах се да се така, защото съжалих за онова, което направих след това; съжалявах за постъпката си през по-голямата част от останалия си живот.
Тръгнах си. Фин направи същото — отегчена, тя повлече крака към парка.
Всичко приключи. Не вярвах, че Джед ще запази интереса си към нея. Смятах, че той ще остане край красивата, уплашена Шаная. Но не взех предвид бунтарството, любопитството и неопитомения му, неконтролируем ум, в който бе бърникано твърде често.
Затова не го видях как тръгва след Фин; не го видях как обсъждаше, шегуваше се и ласкаеше, докато накрая не успя да я придума да му обясни какво става. Така и не видях проблясъка на привързаност в очите ѝ към момчето, което пожела да разговаря с нея. Пропуснах момента, когато Джед се превърна в най-добрия и единствен приятел, който Фин бе имала някога.
7
Стела, която някога се казваше Рейлтин, полагаше огромни усилия да се държи любезно. Това допринасяше много за изграждането на представа за собственото ѝ аз. Знаех, че мотивите ѝ са разнородни и са обвързани със сложните ни игри на провокации и реакции, но поне животът вкъщи бе ледено спокоен. Любезността ѝ обаче бе крехка като стъкло. През повечето време тя умираше от желание да ме ошамари, а аз умирах от желание да разбера до каква степен мога да я предизвиквам.
Както вече споменах, бях отегчен. И точно в онзи септемврийски следобед знаех, че Фин е долепила ухо до вратата и подслушва. Лукава малка хитруша. Как бих могъл да ѝ устоя?
Налях си едно уиски, сипах и на Стела.
— Майка ти губи контрол.
— Нима, Сет? — Студена, като лед. — И какво смяташ да направиш по въпроса?
— Аз ли? Че тя е твоя майка. Смъртта ѝ наближава. Това не те ли безпокои? — Въздъхнах. — Всъщност безпокойството не ти е в кръвта, нали?
Тя не обърна внимание на думите ми.
— Какво предлагаш? Да я заключим в „Калдърууд хаус“?
— Ха! Предсмъртната стая? Да, това ще ѝ хареса.