— Не си мисли, че не ми е минавало през ума. Наясно съм какви са алтернативите.
— О, разбирам. На сигурно място и всичко останало? Понякога странните ти нови инстинкти ми изглеждат доста рационални.
— Наясно съм, че мислиш за себе си, а не за нея. — Гласът ѝ можеше да ме вледени. — Но поне веднъж в живота си си прав.
Точно в този миг вратата се отвори рязко. На прага стоеше Фин, почервеняла от гняв, неспособна да се сдържа.
— О, боже, Стела. — Усмихнах се. — Имали сме си компания.
Стела изгледа студено първо мен, а след това и дъщеря си.
— Фин — каза тя, въртейки чашата с уиски в ръцете си. Стела не се нуждаеше от лед за питието си. Човек буквално може да види скрежа по пръстите ѝ.
— Мамо. — Фин притисна свитите си на юмруци ръце към хълбоците си. — Ще вкарате ли баба в дом?
— Това е най-доброто място за нея. — О, как обичах да дразня това момиче. — Пластмасови чаши. Пластмасови столове.
— Как смееш!
— Щом обичаш да подслушваш на вратите, ще чуеш доста неща, които няма да ти харесат. — Аз помръднах с рамене и глътнах остатъка от уискито си.
— Тя не е изкуфяла! Дори не е стара!
Богове, помислих си аз. Само да знаеше.
Работата бе там, че тя протестираше твърде ожесточено. Знаех много добре, че Фин наблюдаваше Ленора, също като мен. Виждах как пердето на детето потрепваше нощем, виждах я как наблюдава старата жена, която се отдалечаваше по покритата с чакъл алея. Наблюдавах завръщането ѝ, час или два по-късно, с изкаляни на коленете копринени панталони от обраслите с тръстика брегове на Езерото на феите. Фин също знаеше къде ходи баба ѝ в малките часове на нощта.
Онова, което не знаеше, разбира се, бе как Ленора копнееше за дома, как линееше по него, как се бореше с привличането му, което ѝ влияеше по-силно, отколкото на останалите. Така че Фин сигурно се притесняваше, въпреки всичките ѝ протести, че старият прилеп може би си губеше ума, че някой ден можеше да падне в тъмните води и да се удави. Но тя нямаше как да знае, че Ленора не копнееше за Езерото на феите, а за едни съвсем други води.
Когато пожелаеше, Ленора можеше да изглежда доста грохнала и същевременно да излъчва прелестно очарование. Около нея витаеше една аура на зрялост, като патина на красиво дърво. Лицето ѝ продължаваше да е гладко, с изключение на бръчиците от смях и от непрекъснатото взиране в пространството. Но тя не изглеждаше стара, с изключение на погледа ѝ на изключително прелестен велоцираптор.
Така че аз разбирах раздразнението на Фин. Просто не бях склонен да проявявам снизходителност.
— Ако затворите баба в „Калдърууд хаус“ — процеди момичето през зъби, — тя ще се хвърли през прозореца.
— Не се тревожи, дечко. — Пресегнах се отново към уискито. — Ще я настаним на приземния етаж.
Яростта и омразата ѝ ме пронизаха като стрела. Едно бе сигурно: макар и аматьорка, необучена, тя притежаваше необработена сила. Отметнах глава назад от болка, а тя се подсмихна гадно.
Стиснах зъби, отчасти за да притъпя болката, отчасти за да се въздържа от отмъщение. Това бе просто едно гневно избухване. Ако ѝ отвърнех със същото, щях да се разкрия. Освен това Конал щеше да ме убие.
Вместо това ѝ се усмихнах снизходително.
— Умно момиче.
— Да не би да си излязъл от погрешната страна на ковчега си? — Погледът ѝ гореше от злоба. — Връщай се бързо обратно, докато не съм си взела дървения кол.
— Фин, млъквай. — Стела ни изгледа гневно. — Ти също, Сет. От теб се очаква да се държиш като по-възрастен.
Разсмях се, искрено развеселен.
— Може би все пак трябва да включим Фин в обсъждането, Стела. За такава малка многознайница тя не знае доста неща.
Шията на Стела се обагри в червено.
— Казах ти да млъкнеш!
Чашата ѝ се изплъзна от пръстите и се разби в масата. Натрошеният на прах кристал се разнесе из въздуха, а уискито се разля навсякъде.
Ужасена, Стела притисна длани към слепоочията си и погледна стреснато към Фин. И тя не бе единствената. Пусто да остане, бях впечатлен.
Но Стела се обърна към мен.
— Не намесвай Фин в това!
— Тя е внучка на Ленора — промърморих аз, без особено желание да се бунтувам.
— И моя дъщеря — изсъска Стела, — която ще напусне стаята още сега. Веднага, Фин.
Погледът ѝ бе поне петнайсет градуса под нулата. Фин излезе от стаята и аз реших, че е време за стратегическо отстъпление. Но не се сдържах и се обърнах за един последен изстрел:
— Това момиче е същинско копие на баща си.
Стела ми отговори толкова пискливо, че нищо не можах да разбера.