И едва тогава осъзнах какво ставаше тук.
— Ти, хитра малка лисицо!
Грабнах камъка от пръстите на Фин и зяпнах надрасканото шаси и разкривените букви.
РАЗПЛАТА.
Конал улови вдигнатата ми ръка, преди да успее да достигне до лицето ѝ.
— Поне го е написала грамотно — промърмори той.
Аз се взирах невярващо в малкото камъче. То беше зелено като морето. В него се забелязваше нещо дълбоко и древно, срещу което може би няма да поискате да се изправите, когато се появи на повърхността. Някъде бучеше горелка, лек ветрец шепнеше в листата на умиращите брези, наблизо се тресна врата. Внезапно Торнаший ми се стори толкова монолитно, че почти го усещах как живее и диша.
— Това е смарагд — сопнах ѝ се аз и го стиснах в шепата си. — Гаджето ти ли го задигна?
Тя се хвърли ядосана към мен.
— Не, не е той, задник такъв.
Конал я улови за китката, преди тя да успее да ме удари, и я завъртя рязко с лице към повредения мотор.
— Това ще ти бъде удържано от джобните, дете. Извини се на Сет.
— Как ли пък не!
— Не ѝ искам шибаното извинение, искам главата ѝ.
— Фин, извини се.
Джед продължаваше да не гледа към никой от нас. Лицето му бе бледо като вар. Очевидно се страхуваше от Конал, но когато погледнах брат ми, не забелязах никакви признаци да го е разпознал. Лицето му бе сурово и безизразно.
Фин сви рамене.
— Не разбирам защо правиш такъв въпрос от това. Сет може да си позволи да го боядиса наново. Когато вкара баба в старческия дом. Когато получи къщата.
— Достатъчно. Извини се на Сет или ще бъдеш наказана цял месец да не излизаш.
Тя все пак намери сили да го направи. Процеди през зъби едно „Извинявай, Сет“. Въпреки сарказма в гласа ѝ, това ѝ струваше много. Добре. Ухилих ѝ се възможно най-гадно.
— Сет, закарай го за пребоядисване. Фин, престани да се цупиш. — Той погледна към Джед, който отстъпи назад, но не изглеждаше като да го е разпознал. Ако не бях толкова ядосан, сърцето ми щеше да се е вдигнало в гърлото. Откъде Джед познаваше Конал? — И между другото, не намесвай баба си в това. Никога не обсъждаме семейните дела пред чужди хора.
Тя изсумтя презрително.
— Аз от тях ли съм?
— Опитваме се да се грижим за нея по най-добрия начин.
— Като че ли тя има нужда от грижи — рече подигравателно Фин.
Конал взе камъка от шепата ми, огледа го и ѝ го върна.
— Леони не ти го е дала, за да правиш с него бели. Прояви поне малко уважение. И не си мисли, че знаеш всичко, малка многознайке.
— Не знам всичко. — Гласът ѝ бе леден. — Щеше да е по-добре, ако поне от време на време ми се доверяваше. Все пак моят ум работи, за разлика от този на слабоумната ми баба.
— Хей, Фин, разговаряш с мен. Не бързай да ми отхапеш главата. — Той въздъхна. — В училище е зле, нали?
— Все едно ти пука — сопна му се тя.
— Наистина ми пука. Искаш ли да поговоря с учителите?
— Не!
— Не се сопвай — каза той и я прегърна през раменете. — Тогава какво очакваш от мен? Аз не съм ти баща, Фин. Всичко зависи от майка ти.
Донякъде неохотно тя се притисна към него.
— Добре де, иска ми се ти да си ми баща, а тя да не ми е майка.
Аз си поех драматично дъх и го изпуснах бавно, сякаш за да му кажа: „Не бях ли прав?“.
— Престани, Фин.
Тя отвърна поглед настрани.
— Извинявай.
— Ставаш все по-добра — обадих се аз. — Това наистина прозвуча искрено.
— Млъквай, Сет. — Миг колебание. — Ех, Фин. Съжалявам.
— Вината не е твоя. — Тя леко го мушна с глава в ръката, изразявайки привързаността си.
Той хвана главата ѝ и игриво я разклати.
— Не е твоя, дечко. Не го забравяй.
Струваше ми се, че всеки момент ще повърна.
— Радвам се, че най-после си изяснихме това — промърморих аз.
Тя го прие като сарказъм, но той ме погледна, хвана ме за ръката и я разтърси, след което се накани да си върви. Така и не обърна внимание на Джед и аз бях сигурен, че момчето се чувстваше също тъй облекчено, както и аз.
И тогава онази малка крава Фин отново се обади. Искаше ми се да ѝ отрежа езика.
— Ей, Конал. Откъде знаеш, че баба ми е дала камъка?
— Мога да чета мисли.
— Дрън-дрън. О, аз не ви запознах. — Тя се обърна към момчето и гордо го хвана за ръката. — Това е Джед.
Затворих очи. Ако Конал познаваше Джед, значи знаеше и Мила, а това беше моя работа. Само моя. Въобще не ми се искаше да разказвам цялата гадна история на проклетия съдия Джон Дийд2.