Выбрать главу

— Можеше да ми улесни живота. И без това никой друг не знае за него. — Около изхода на тунела воалът бе изплетен здраво и дебело като въже и това бе дело на вещицата. Нищо чудно, че никой не го бе намерил.

— И никой не трябва да узнава. И двамата веднага започнете да изграждате бариера. Натикайте спомена навътре в съзнанието си.

— Защо ни го показа точно сега? — След като вече се приближавахме към дома, Ангхис изглеждаше по-доволен, но това бе разбираемо.

— Защото тя ми каза за него точно сега — отвърна Конал. — Ако щете вярвайте.

— Освен това — намесих се аз, — той се тревожи за стария прилеп. Ох. — Досега трябваше да съм научил, че ако смятам да обиждам майката на Конал, трябва да съм доста далеч от него.

Но…

— Сет е прав. — Гласът на брат ми бе тъжен. — Кейт още не е докопала крепостта само заради Ленора. Ако нещо ѝ се случи…

— И няма никаква причина това да стане — подчерта Ангхис.

— Искаш ли да се обзаложим? С онзи поглед в очите…

Да. Виждал съм я и изпитвах смесени чувства. Всички се страхуваха, че краят на Ленора наближава, а след смъртта на любимия ѝ, с когото бяха обвързани, тя бе живяла три века и половина по-дълго от всички останали, за които бях чувал. Това си беше адско постижение, защото след бдението на Григар душата ѝ бе теглена към него всяка минута, всеки ден. Това не можеше да ме накара да я харесвам, но все пак си беше постижение.

И все пак, ако се откажеше и се предадеше на смъртта, на изгнанието ни щеше да бъде сложен край, а аз копнеех за това. Колко време бе минало, откакто бях спрял да вярвам в Камъка? Бях изгубил бройката на вековете, ако изобщо имах някаква вяра в него. Пророчество? Съдба? Талисмани? Фъшкии. Ленора и Кейт може да бяха най-могъщите вещици, които Ший бяха познавали, но и двете се бяха оплели в мрежите на някакво си безумно старо пророчество и аз предполагах, че по времето, когато ламирите на Кейт най-после я убиха, древната луда предсказателка сигурно бе започнала да ръси още по-големи безсмислици. Чух какво бе казала за мен — опитайте се да го забравите, ако живеете с някаква суеверна стара шийска вещица — и го натиках дълбоко в съзнанието си, заедно с лошите шеги, старата вина и всички останали житейски отпадъци. Никой луд полумъртъв ненормалник не можеше да ми нарежда как да живея живота си. Вече не. Тя ме бе изпратила в продължило четиристотин години изгнание, за да търся някакъв несъществуващ Камък, и това беше повече от достатъчно.

Никакво парче скала нямаше да спаси Воала, да победи кралицата и да върне двама ни с Конал при нашите хора в крепостта. Знаех много добре какво щеше да ни помогне: бойци с остри мечове, и колкото по-скоро зарежем тия небивалици и се впуснем в истинска битка, толкова по-добре.

Радвах се да видя, че колкото повече се приближавахме до водния портал, толкова повече се оправя настроението на Конал. Може би най-накрая той бе започнал да мисли като мен. Или може би просто бе наивен, като своя брат по обвързване. А когато Ангхис дори започна да си подсвирква, усетих, че щастието почва да ми идва в повече.

— Моля те, млъкни — казах му аз. — Това носи лош късмет. И изтрий тая глупава усмивка от лицето си.

— О, остави го на мира, Сет. Мозъкът му се е размекнал. От хормоните е.

— Нали не е забременял той.

— Човек би си помислил, че е точно така. Кълна се в боговете, че повръщаше всяка сутрин.

— И дори си отгледа коремче. Всъщност още си го има.

— Вие двамата що не си наврете главите в собствените си задници — рече бодро Ангхис, потупвайки се по корема, който, честно казано, бе също толкова твърд и плосък като моя. Е, може би наистина му завиждах малко. Той имаше пълното право да е щастлив. Двамата с Рейлтин бяха чакали достатъчно дълго.

Денят беше от онези, в които се редуваха ярко слънце и черен дъжд. Когато пороят секваше също толкова внезапно, както се беше появил, светлината се появяваше изпод облаците като лъч на фенер, огряваше полето и караше подгизналите от водата дървета да блещукат. Беше красиво. Поне засега си бяхме у дома. Никой от нас нямаше нищо против да се намокри. Яздехме под лъчите на слънцето и яркостта им ни караше да навеждаме глави.

Сигурно това бе причината детето да не ни види.

То осъзна опасността едва когато се озова под копитата на Конал, но бързината му успя да го спаси. Детето изскочи от другата му страна, спъна се и се стовари в папратта. Хълцайки от ужас, то се опита да се изправи и аз трябваше да дръпна юздата на синия жребец, за да го възпра да се хвърли към момчето. Да, беше момче, макар и в такова състояние, че синият жребец го приемаше единствено като плячка. Черньото на Конал също започна да проявява интерес и вече виждах как се заформя битка за храна.