Когато отворих очи, видях Конал да стои пред Джед и да изучава лицето му. Обзалагам се, че това бяха най-дългите трийсет секунди в живота на момчето. И на мен ми се сториха доста продължителни.
Тогава Конал рече:
— Знам.
Джед не се поколеба. Дори не се сбогува. Не можех да не му го призная: момчето бягаше бързо като хлебарка, когато светнат лампите.
О, да, той можеше да тича. Цял живот бе бягал, за да спасява живота си и живота на брат си. Привличаше лошите неща, лошия късмет, лошата карма. Всмукваше гнилите светове в орбитата си като гигантска черна дупка. Но в онзи ден, когато трябваше да избяга от свирепия рус мъж, Джед усети, че никога досега не бе привличал нещо толкова Зло.
А в онзи априлски ден му се наложи да бяга по-бързо от всякога, защото иначе щяха да го хванат, а той не можеше да позволи това да се случи. Имаше много добра причина да отмъкне портфейла на онзи мъж, но нямаше никакво намерение да обяснява каква е тя. И без това нямаше да получи никакво съчувствие, а само солидна доза бой.
Докато тичаше по околовръстното шосе, избягвайки прелитащите автомобили, той позна истинския страх. В кражбата не беше вложил нищо лично, но мъжът го бе приел много навътре. Ала лицето му не изразяваше нищо — то бе студено и мрачно, и въобще не изглеждаше напрегнато.
Виж, Джед бе изморен.
Поемаше с усилие въздух през свитото си гърло и гърдите започваха да го болят. Докато тичаше по моста над железопътната линия, куфарите и чантите го удряха по пищялите. Пътниците бързаха да се отдръпнат встрани, когато той се стрелваше между тях, макар никой от тях да не успяваше да го направи навреме. Това успя донякъде да забави блондина. Когато Джед прескочи неподдържания жив плет и се озова на паркинга на супермаркета, той бе спечелил преднина от петнайсетина метра.
Хукна към канавката, блъскайки се в наредените пазарски колички, прескочи я и се затича покрай съседния склад. О, Боже, помогни ми да се измъкна.
Между телените огради, сградите с начупени стъкла и изгорялата от слънцето, прорасла в пукнатините на асфалта трева се простираше лабиринт от улички. Блондинът нямаше да разбере накъде е тръгнал Джед. В никакъв случай.
Освен ако приближаващите се зад гърба му стъпки не бяха…
Мамка му. Момчето хукна отново, поемайки си рязко дъх, който прозвуча като ридание. О, Боже, помогни ми и повече никога няма да крада.
Потта влизаше в очите му. Повече никога няма да открадна…
Завой наляво, отново наляво. Покрай една ниска ограда, после зад сградата…
… от него, в понеделник…
Скочи в една тясна уличка, поряза се на счупено стъкло, но ето, успя да се измъкне…
Пусто да остане. Отърва се.
НЕ!
Блъсна се в една телена ограда, която не бе забелязал и отскочи назад. В яда си се вкопчи в нея и се опита да я разкъса. Колко си глупав, глупав. Прескочи я, смотаняко…
Тъкмо се хвана здраво за телта и някакви ръце се вкопчиха в китките му. Свалиха го на земята с такава лекота и Джед осъзна, че няма смисъл да се съпротивлява.
Отпусни се и няма да те боли толкова…
Лицето му се блъсна в телта. Тя одра бузата му, разкъсвайки кожата, но той се страхуваше повече от ръката, която го бе стиснала за шията със сила, достатъчна, за да счупи гръбнака му, и от парещата болка в слепоочията. Той потрепна, примигна, опитвайки се да се отърси от желанието да се съпротивлява. Докато вадеше портфейла, дъхът на мъжа свистеше в ухото на Джед.
Не и полицията. Само не и полицията. Натупай ме здраво и ме пусни…
Мъжът го пусна изведнъж и момчето се строполи на земята, очаквайки ритника в ребрата си. Това винаги болеше, но всичко щеше да е наред, стига да не го риташе в главата…
Не последва нищо. Отгоре се чуваше тежко дишане и изведнъж го връхлетя такъв страх, че той се уплаши да не се напикае. Главоболието беше още по-ужасно, направо пронизваше мозъка му. Не можеше дори да мисли…
В първия момент не чу стъпките. Когато най-после звукът им достигна до съзнанието му, той установи, че те бавно се отдалечават по уличката. Постепенно утихнаха и когато момчето примигна и се осмели да погледне натам, болката в главата му също утихна. Той бавно свали ръце от главата си и погледна нагоре.
Нямаше никой.
Джед замига учестено. Не, наистина го нямаше. Нямаше и полицаи и въпреки пронизващата болка, черепът му като че ли беше непокътнат. Момчето трепереше и страхът все още не си бе отишъл. До стената на склада бяха наблъскани грамадни контейнери за отпадъци; той запълзя назад, докато не се озова между тях, опитвайки се да потисне плача си. Безполезен пикльо. Следващият път бягай по-бързо или се бий като истински мъж. Или поне пипай по-чевръсто, за да не те хване копелето.