Денис леко изстена и се размърда, което накара Конал да застине за миг. Не можех да виня Денис. Тя бе прекрасна, жената от съня му — късо подстригана, деликатна, красива като Ший. Малко ми напомняше за Ейли. А онова, което Денис правеше с нея, внезапно ми напомни за Кейт.
Бързо прогоних тази мисъл и потрепвайки измъкнах ума си от съзнанието на Денис. Не можех да се разбера. Мразех тази жена, но желанието вече бе подпалило слабините ми. Проклятие.
— Още ли се мотаеш? — сопнах се аз на Конал.
— Какво ти става? — Брат ми измъкна една голяма квадратна кутия от сейфа, но макар медальонът с огненочервен рубин в нея да бе зашеметяващ, ние не търсехме него. Той върна кутията обратно, постави върху нея папка с финансови документи — господин Честност дори не надникна в нея — и извади по-тясна кадифена кутийка.
Отвори я бързо и доволен я пъхна във вътрешния си джоб. Затвори сейфа, извъртя се и бързо запълзя нагоре като змия.
Когато се озовахме на покрива и стъклената капандура бе затворена, той тръсна глава, за да прогони главоболието от притока на кръв, а аз отворих кутията. Проблеснаха диаманти, красиви като лунна светлина, но камъкът, който Ленора търсеше, бе невзрачен розов сапфир, вграден в гривна.
— Абсурд — промърмори той. — Сега ще трябва да връщам проклетото нещо обратно.
— О, според теб това не е Единствения? — Не можах да прикрия сарказма си, въпреки че го съжалявах.
— Не този, не са и предишните няколко хиляди. Или колкото там бяха. Вече им изгубих бройката. Няма такова нещо като това Каменно сърце. Не може ли най-после и тя да го разбере?
— Няма такова нещо като нас — отбелязах аз. — И разбира се, че Каменното сърце не съществува. Важното е майка ти да не губи интерес, защото от всички хора тя най-силно се нуждае от хоби.
Той се изсмя остро.
— Тя ще бъде първият заподозрян, щом Денис си спомни как не спираше да му се възхищава на китката на приятелката му. Ще трябва да спра да я водя на бизнес партитата.
— И какво? Така става дори по-добре. Ще я затворят в „Корнтън вейл“ и тя няма да може да се прибере у дома. По-добре е от предположението на Фин. Нали се сещаш, за старческия дом „Калдърууд“. — Плъзнах се по наклонения покрив и леко скочих на тревата до него.
— Чувал съм и по-ужасни идеи — рече ми мрачно той. — Не може да не съществува някакъв начин да я спрем…
Аз свих рамене.
— Според мен тя едва ли иска да се връща, но има ли друг избор? Знаем, че това все някога ще стане.
— Можем да я забавим.
Усетих ротвайлерите още преди да ги чуем — те се появиха мълчаливо иззад ъгъла на къщата. Не се чу никакъв лай, което според мен беше лош знак. Въздъхнах.
— Можеше поне да ги приспиш…
Конал клекна в очакване и се усмихна, когато те неуверено се спряха.
— Здрасти. Аз алфа куче. Покажете коремчета, омеги.
Той свали ръкавицата си и протегна ръка към първото от тях. То я подуши колебливо, със заглъхващо ръмжене в гърлото си. После се претърколи по гръб, оплезило език, и само след миг второто направи същото.
Аз потърках коремчето му с крак, погледнах си часовника и изскимтях щастливо:
— Кръчма?
Конал се изправи, подръпвайки нежно ухото на по-голямото куче.
— Кръчма.
10
Момичето зад бара беше високо и червенокосо, с прибрана назад коса, която разкриваше високите му скули. Атлетичният ѝ вид ми хареса, а на изпъкналата ѝ ключица се виждаше капка пот, която просто плачеше да бъде облизана. Без да докосвам халбата си, аз се пресегнах към Воала. Той бе толкова крехък, толкова деликатен, но въпреки това се издигаше между нас.
Съсредоточих се върху дясната половина на мозъка ѝ и протегнах напред сетивата си. Сянката на Воала се простираше като тъмна материя върху възприятията ѝ: можех да го подръпна с лекота, като фина коприна. Тя ме видя. Усмихна ми се. Аз ѝ се усмихнах в отговор, докато лявото ѝ полукълбо щракаше в процеса на обработка на информацията. Харесваше ми начинът ѝ на мислене.
— Здрасти — каза тя.
— Здравей.
— Искаш ли нещо?
Погледнах развеселено към недокоснатата си халба.
— Още не. Много работа?
Тя сви рамене.
— Така времето минава по-бързо.
— Защо? Кога свършваш?
— Скоро. — Тя ме погледна прямо и се усмихна напрегнато, след което погледът ѝ проблесна над рамото ми. Усмивката ѝ стана мъничко по-широка.