11
Цялото ми същество усещаше, че бях отново там, където ми е мястото. Въздухът изпълваше дробовете ми, щипеше върху кожата ми. Въздушните мехурчета се блъскаха в мозъка ми, надпреварваха се в кръвта ми, и както винаги ревът и воят на родния ми дом кънтеше в ушите ми: Защо се забави толкова?
Конал изглеждаше твърде зает, за да му се наслади.
— Къде, по дяволите, се е запилял конят ти?
Свих рамене и потупах лъскавия хълбок на неговия черньо.
— Сигурно е отишъл да убие нещо. А къде е майка ти? И по-важното, къде е кръщелницата ти?
Щом се озовахме в Торнаший, веднага разбрахме, че нещата са много по-зле, отколкото смятахме. Както очаквахме, Ленора беше изчезнала, но Фин също бе напуснала другия свят. Нямаше и следа от нея или от съзнанието ѝ, макар Конал да бе вложил всичките си сили в откриването му, след като претърси щателно къщата и земята. Или беше мъртва, или бе заминала с Ленора, но Конал отказваше да приеме и двете възможности.
— Това е просто съвпадение — каза той. — Сигурно е така.
— Тя не е от тази страна, Конал. Няма я. Никаква.
— Може би блокира…
— Не знае как да го направи. — Преглътнах критиката, която се колебаеше на върха на езика ми; той и без това изглеждаше ужасно измъчен.
— Наблюдателят щеше да знае, ако е преминала.
— Наблюдателят дойде при нас в кръчмата веднага, след като Ленора е минала край него. А ти знаеш също толкова добре, че Фин шпионираше майка ти. Наблюдаваше я как излиза през нощта. Изобщо не ѝ е било трудно да разбере къде е ходила, с всичката тая кал по панталоните ѝ. Фин е последвала стария прилеп и е била издърпана през портала, нарочно или не. Няма я, Конал.
Той беше твърде разстроен, за да ми направи забележка за стария прилеп.
— На Фин ѝ е забранено да ходи там. И тя го знае много добре.
Аз завъртях очи.
— Да, това винаги върши работа. И при мен се опитваше. Слушай, защо не продължиш сам напред?
— Ще се наложи, ако жребецът не се появи скоро.
— Няма проблем. — Аз също не бях особено доволен, но в никакъв случай нямаше да го покажа пред Конал. Дори жребецът да бе нарушил някаква заповед, той си беше моят нарушител. И без това се забавихме достатъчно, връщайки се в Торнаший за оръжията и раниците си. Само боговете знаеха докъде бе стигнала Ленора. Според мен опитите ни да я убедим да се върне в другия свят бяха изгубена кауза; аз нямаше да позволя на никой да ме убеди да се върна, щом усетех с кръвта си родния дом. Освен това дори волята на Ленора не бе достатъчно силна, за да я задържи вечно жива. Но Конал бе отчаян. Не го винях.
— Тръгвай напред — казах му аз. — И без това може би е по-добре, ако се разделим. Ще се срещнем по-късно.
— Тогава не се блокирай. — Той хвана юздите на черньото. — Напоследък често го правиш.
Аз примигнах.
— Значи не трябва да си такъв любопитко.
Той се ухили, смушка жребеца и препусна в галоп.
Гледах го още няколко секунди, а стомахът ми леко се присви от чувството за вина. Винаги бе имало разни неща, които криехме един от друг. Щях да се изненадам, ако нямаше. А и не вярвах, че ще му бъде забавно да разкрие еротичните ми сънища с Кейт, На самия мен не ми беше забавно, щеше ми се да не им се бях наслаждавал толкова, щеше ми се да чувствах повече угризения след това.
А най-много ми се искаше да спра да се притеснявам за това. За бога, тук нямаше нищо сериозно.
Мигновено забравих за Кейт и сънищата с нея, щом усетих леко гъделичкане по врата, нещо познато или може би смътно заплашително. Секунди след това дочух и тропота на копита.
Не исках да проверявам съзнанията на невидимите ездачи; така направо щях да се издам. Просто трябваше да изчакам да се появят; затова се потулих в горичката от самодивски дървета с надеждата, че ще прикрият съзнанието ми докато извадя меча си от ножницата. Богове, толкова се радвах да го видя обратно в истинския свят. Той проблясваше и потрепваше като живо същество, сякаш също се радваше да се прибере у дома.
Толкова бях погълнат от възхищението си, че не осъзнах как тропотът от копита не само се е приближил, но един от ездачите дори е спрял. Не ми харесваха коне, които можеха да се движат толкова тихо. Добре де, харесваше ми, че моят можеше, но това не беше жребецът. Другарят му бе продължил напред, но този, или може би ездачът му, ме беше усетил. Аз се промъкнах разтревожено към края на горичката.
Край ухото ми изсвистя стомана и проблесна острие. Съзнанието ми веднага се отвори, за щастие на едрото английско копеле. Аз се завъртях рязко и отбих меча от лицето си.