— Торк, проклет простак такъв! Без малко да ми отрежеш главата!
Мечът на Торк описа острие пред него, мързеливо, като усмивката му.
— Не трябва да се промъкваш така, Мурлин.
— Не съм аз онзи, който… о, по дяволите всичко. — Ухилих му се в отговор и излязох от горичката. Шона бе обърнал и яздеше бързо назад; скочи от сивушкото си още преди конят да спре и яростно ме прегърна.
— Мурлин, неверно куче такова!
Трябваше да се примиря и с прегръдката на Торк, макар че той едва не ми изкара дъха от дробовете. Докато се отдръпвах от него, го ударих по ребрата, а в отговор той нежно ме перна по главата.
Разтърках звънтящите си слепоочия.
— Вие двамата сте като мехлем за изморените ми очи. Какво правите толкова далеч от крепостта?
Шона сви рамене.
— Обичайното.
— Момчетата и момичетата на Кейт не се държат порядъчно — додаде Торк. — А снощи, разбира се, ни призова нейно благородие Ленора. Предполагам за това и ти си тук, дребен. — Той ми намигна.
Погледнах го намръщено, но естествено, не се чувствах така. Аз също се радвах да го видя.
— Да, проклети да са очите ѝ. Излязохме да пийнем по едно питие, което наистина си бяхме заслужили, а стария прилеп се измъкнал през водния портал.
— Добре де, тя сега е при Ейли. — Шона завъртя очи и погледна към небето.
Торк се ухили.
— Да, и си шушукат нещо. А ние дойдохме да ви потърсим, момчета. Не че се притеснявахме нещо. Просто искахме всичко да е мирно и тихо, нали се сещаш?
— О, богове, на мен ли го казваш.
— А къде е Конал?
— Отиде да търси майка си. Сигурно вече е при нея и Ейли.
Белезите изкривяваха мръснишката усмивка на Шона.
— Поне най-после ще затвори устата на сестра ми.
Аз повдигнах вежди и се ухилих.
— Надявам се да не го направи пред детето.
А Шона попита:
— Какво дете?
Ако имах кръвна връзка с Фин, досега щях да съм намерил следите от съзнанието ѝ и щях да знам в каква посока да поема, но нямах. И след като не беше при баба си, значи можеше да е навсякъде. Оставаше ни само да отидем до мястото, където ни чакаше Ейли и да се надяваме, че всичко ще се нареди.
Проклятие, знаех, че това дете ще ни създава проблеми още щом чух първия ѝ вледеняващ кръвта писък.
Яздех зад гърба на Шона, на коня му; той не беше голям колкото огромния метално сив жребец на Торк, но все пак не бе за подценяване. Когато сграбчих ръката на Шона и я извих зад гърба му, животното се изгърби и започна да подскача на четири крака, но после се съвзе и препусна напред. То ме познаваше и мълчаливото му примирение ме накара да се разсърдя още повече на жребеца ми. Къде ли си играеше проклетият звяр? Бяха минали няколко години, но понякога съжалявах, че конят ми е толкова независим. Представяте ли си какви усилия полага, за да ме избягва, макар зовът ми да го привличаше непрестанно.
— Предполагам — отбеляза сухо Шона, — че ловува някъде.
— Въпреки това. Той е едно зле обучено непокорно дете.
— Аха, значи брат ти бе абсолютно прав за теб и коня ти. Двамата сте родени един за друг.
Той не се обърна, но аз знаех, че се смее. Не се сдържах и също се ухилих.
— Този път ще му простя. Защо минаваме по заобиколния път?
Той бе подкарал коня си в югоизточна посока; минахме покрай боровата гора и свихме по една черна пътека. Това не беше пътят към мястото на срещата, за която бе споменал.
— Дъгал Рийд. Ако някой знае нещо за твоята Фин, то това ще е той.
— Може дори да я е отмъкнал — извика весело Торк изотзад.
— Боговете да са му на помощ. И тя не е моята Фин.
Шона рязко дръпна юздата на коня си.
— Какво…
— Казах, че не е моята Фин, боговете да ме пазят.
Но веднага разбрах, че Шона не е имал това предвид.
Сивушкото на Шона внимателно пристъпваше из мрачната пустош. На мястото на някогашната ферма сега цареше разрушение. Извадих меча си, но от това нямаше никакъв смисъл.
Там, където животните трябваше да орат полето, а от ноздрите им да излиза пара в студения въздух, сега се издигаше пушек от овъглените им тела. Онзи, който бе виновен за това, нямаше намерение да краде добитъка. Така че още преди да стигнем до двора на фермата, знаехме какво ще намерим там.
Под копитата на конете ни димяха дървени трупи, миризмата на изгоряло ни задушаваше. Изгорени дървета, овъглени камъни, изгоряло месо; и то не само говеждо. Една от последните останали греди на покрива изскърца и се стовари на земята. Яздещият зад нас Торк мълчеше, чуваше се само накъсаното му дишане.