Шона накара коня си да спре пред купчина от димящи пънове. Животното отстъпи назад и изпръхтя, оголвайки зъби. Тук миризмата на изгоряло месо бе по-силна и под нея се усещаше вонята на смърт. Пъновете имаха крайници. Или поне остатъци от крайници.
Плъзнах се от гърба на коня и слязох на земята. Приклекнах край кладата и побутнах остатъците от плат. И преди бях усещал миризмата на изгоряла човешка плът; така и не можах да свикна с нея. Докосне ли веднъж обонянието ви, няма отърване от нея.
Изправих се, прибрах меча в ножницата му и изчаках да отмине болката от стотиците спомени.
— Това Рийд ли е? — попитах аз.
— И семейството му. — Торк вдигна ръка и рязко избърса лицето си с ръкав.
Шона не каза нищо. Той стоеше на коня си абсолютно неподвижен, стиснал юздата в едната си ръка, вперил поглед във фермата, чиято единствена сграда бе изгоряла наполовина и то само защото огънят не бе успял да се разгори.
— Има някой жив — каза той с безжизнен глас.
Погледнах към Торк и той ми кимна. Гигантският му кон издаде тих звук, когато ездачът му го подкара към задната стена на хамбара. Шона остана да пази отпред. И двамата бяха извадили мечовете си.
Обгорелите стени можеха да бъдат съборени, но не чак толкова лесно; ако скритият човек се опиташе да избяга настрани, щяхме да го хванем лесно. Отново извадих меча си и тръгнах предпазливо през изгорелите останки.
— Излез, или ще те заколя — извиках любезно аз.
Страх, нарастваща агресия: усещането бе толкова познато, че гърбът ми настръхна от мрачно предчувствие.
Не може да бъде…
Зърнах движение в сенките. Сигурно знаеше, че е разкрит. Чу се рязко поемане на дъх и момчето се изправи рязко, със стиснати юмруци, мръсно лице и оголени зъби, в които нямаше и намек за усмивка.
Не. То бе последната личност, която очаквах или исках да намеря. Не можех да повярвам, но ето го, стоеше пред мен.
Джед се бе свил като змия, всеки негов мускул се бе напрегнал за битка. Искаше ми се да му кажа поне да не стиска толкова силно зъбите си, по дяволите, защото в това му състояние не би издържал и две минути в битка с някое галено кученце. Но нещо в очите му ме спря: студена жестокост.
Трябваше да го върна при майка му. С ламира или без него, тя щеше да е по-добре, ако синът ѝ бе при нея.
Той продължи да се взира в мен няколко секунди. Гласът му прозвуча пискливо от зараждащата се паника.
— Къде се намирам?
— Колко оригинално. — Завъртях очи. — Намали децибелите.
Той ме изгледа с такава омраза, че едва не потрепнах. Но не можех да си го позволя.
Джед отмести поглед към Шона и стоящия зад него Торк. После от Торк към мен. И очите му останаха залепени за мен.
— Познавам те — каза той.
— Не знам за какво говориш — излъгах аз. — А, да. Видях те в Торнаший с онази идиотка Фин. Къде е тя?
— Не, това не си… ти… къде…
— Къде се намираш? На едно непознато място. Къде е Фин?
Шона ме погледна намръщено, объркано и същевременно неодобрително.
— Фин?
— Фин изчезна — изтърси Джед.
Аз пристъпих към него и го хванах за яката.
— Изчезнала? Къде?
Той потрепна, но омразата остана в очите му.
— Кон. Имаше един кон. Беше опитомен, а ние бяхме изморени и тя го яхна и…
— Тя какво?
— Да не си глух, бе? Яхна го! И препусна! Заряза ме тук!
О, богове. Каквото и да си мислех за Фин, не вярвах, че ще постъпи така. За нея приятелите бяха нещо трудно постижимо.
— Какъв цвят беше конят?
— Шантав цвят. Беше син.
Не би трябвало да настигнем жребеца толкова бързо, въпреки че го призовавах със свирепа настойчивост, а Шона бе наясно, че не трябва по никакъв начин да ме разсейва. И все пак глупачката на гърба му сигурно се бе съпротивлявала като дявол, щом все още не бе успял да стигне до езерото Дю.
Вятърът ме блъскаше в лицето и студът пареше устните ми; ах, това лудо препускане щеше да ми достави невероятно удоволствие, ако не си представях какво би казал Конал за това, че конят ми е изял кръщелницата му. Торк беше останал във фермата с момчето; радвах се, че няма да участвам в този разговор, но и онова, което трябваше да свърша, не ме очароваше.
Когато я зърнахме за пръв път, тя бе само едно размазано петно на хоризонта, но жребецът определено не препускаше с всички сили. Когато се приближихме, аз видях ясно Фин: слабичка фигура, свита върху гърба на коня, с разрошена черна коса и ужас, примесен с мрачно негодувание. Човек нямаше как да я сбърка: познавах тази коса. Познавах характера ѝ. Нищо чудно, че жребецът си имаше проблеми.