Вместо в най-близката стена забих чело в гърба на Шона, между лопатките му, но той бе погълнат изцяло от преследването на жребеца. И благодарение на момичето на гърба му най-после бяхме успели да се изравним с него. Двата коня препускаха през тресавището, а бреговете край блестящата вода на езерото Дю се приближаваха все по-широки и по-ясни: вече бяхме толкова близо, че можех да чуя песента на вълните.
Малката не ни обръщаше никакво внимание. Тя се снижи на гърба на жребеца и се вкопчи в гривата му. Инстинкт, помислих си аз: вроден инстинкт. Конят я подмяташе, главата ѝ се клатеше лудо, но тогава тя се наведе напред, захапа един от пръстите си в основата и разкъса кожата.
Бяхме вече толкова близо, че почти можех да я докосна, и кръвта от ръката ѝ се посипа върху лицето ми като дъжд.
Страхотно. Миризмата на кръвта просто щеше да оправи всичко.
— Не го прави! — изкрещя Шона.
— Боговете са ми свидетели, добиче такова, толкова много СИ ЗАГАЗИЛ…
Момичето ни хвърли поглед пред разрошената си коса, но като че ли забелязваше само Шона, така, както жребецът забелязваше само мен. Тя стръвно дъвчеше показалеца си.
— Спри! — изкрещя Шона.
Фин изплю кръв и кожа; изглеждаше повече разочарована, отколкото уплашена.
— С удоволствие бих го направила! — извика тя.
— Той НЕ ГОВОРИ НА ТЕБ! — извиках аз и продължих: — НЕПОКОРНА ТОРБА МЕСО!
Честно казано, това не беше предназначено само за жребеца, но наистина му бях бесен.
Шона ни приближи още малко, аз протегнах ръка и сграбчих момичето през кръста, сблъсквайки се с гнева и объркването ѝ. Тя си помисли, че се опитвам да я издърпам и започна да се съпротивлява заедно с коня — ядосана от намесата ми, очевидно готова да се прости с пръстите си, но не и с двете си ръце. Не успяваше да освободи и трите си пръста едновременно, но трябва да ѝ призная, че се опитваше. И продължаваше да гризе яростно собствената си плът.
— О, БОГОВЕ! — Пуснах я, изправих се на гърба на коня на Шона и скочих върху жребеца далеч не толкова грациозно, колкото би ми се искало.
Шона отведе сивушкото встрани, а аз се пресегнах край момичето, за да сграбча гривата на жребеца, но след като вече бях на гърба му, той бързо забави ход. Галопът премина в игрив тръс и най-накрая той застина като скала и започна да тръска глава, извивайки изящния си врат за един последен поглед назад. В черните очи проблясваше пакостливо разочарование, докато Фин сръчно освобождаваше пръстите си от гривата.
Думите, които се изсипаха от устата ѝ, щяха да ѝ спечелят едноседмично наказание. Аз седях със скръстени ръце и чаках да приключи, защото знаех, че приливът на адреналин има краткотрайно действие. И наистина, хладнокръвието ѝ се изчерпа заедно със запаса от ругатни и тя започна да трепери.
Хванах я през кръста и я свалих от жребеца, подавайки я в ръцете на Шона и тъй като той беше далеч по-състрадателен от мен, прегърна момичето докато то не спря да трепери.
Но само толкова. След като я пусна, той хвана кървящата ѝ ръка и я огледа от двете страни. Собственият му кон завъртя очи и започна да удря с копита при миризмата на кръвта.
— Не знаеше ли, че не трябва да правиш така?
— Не — отвърна тя и погледна към пръста си, на който личаха отпечатъците от зъбите ѝ. Беше стигнала до костта. Момичето неволно изхълца от болка, но бързо стисна устни и затвори очите си. Лицето ѝ бе пребледняло и тя леко се олюля, но бързо отблъсна протегнатата ръка на Шона.
Той погледна към жребеца.
— Що се отнася до теб…
— Ще се оправя с него — рекох бързо аз и силно го плеснах по муцуната. — Непослушен кон. Идвай, когато те повикат.
Той изпръхтя и подигравателно разтърси черната си грива.
— Никога не порастват — промърмори Шона, без да уточни кой.
Но аз не отвърнах нищо, защото Фин бавно се обърна към мен. Лицето ѝ изглеждаше отчасти ужасено, отчасти стреснато, с голяма доза отвращение. Не знаех какво да кажа, затова за пръв път в живота си сметнах, че е по-добре да си държа устата затворена.
— И така — каза най-после тя, като гласът ѝ леко потреперваше. — Изглежда, че вие, копелета такива, не сте ми казали доста неща.
12
Когато стигнахме до мястото на срещата, нощта бе спуснала черната си завеса. Яздехме, потънали в неловко мълчание, под сиянието на замъглената луна. Фин и Джед, които яздеха на конете съответно зад Шона и Торк, не можеха да разговарят, а аз нямах никакво намерение да обяснявам каквото и да било на момичето. Това не беше моя работа; случилото се не беше по моя вина и нямаше да ми развали настроението — което въпреки всичко, бе по-добро от всякога. Бях си върнал коня; яздех го през тресавището, хълмовете и овразите, и облените с лунна светлина дървета. Не исках да се връщам в другия свят.