— Видях онази ферма. Видях какво се случи в нея!
— Наблюдателността ти е поразителна.
— Млъквай, змийо. — Фин се изстъпи напред и застана до Джед. — И аз бях там. Видях телата.
— Не се тревожи, конят нямаше да ги пипне. Не обича мърша.
— Болно копеле. Извикай полицията!
Аз само се засмях.
Лицето ѝ пламна.
— Властите. Когото и да е. Ако ти не им кажеш, ние ще го направим!
Шона се обади с тих глас:
— Властите го извършиха.
Тя го изгледа мълчаливо и примигна. Трябваше да науча този негов номер. Но пък при тези обстоятелства не трябваше да предизвиквам момичето. Тя, разбира се, беше в шок.
— Рийд и семейството му са мъртви — каза Шона на Ейли.
— Знаем. Кейт ще си плати за това, или поне гнусният ѝ патрул. Според теб къде е отишъл Ку Хорах?
— О, не! — Аз зарових пръсти в косата си, доволен, че се е появило нещо, което да ме откъсне от караницата с Фин. — Той вече се е заел с това.
— А ти какво очакваше? Това са негови хора. Мъртви са само защото снощи подслониха нас тримата. Щях да тръгна с него, но се наложи да се правя на бавачка. — Тя завъртя очи.
— Ще ми се това да го кажеш на Ленора. — Ухилих се и за пръв път получих в отговор искрена усмивка.
— Освен това трябваше да намери и момичето.
— Брат ми, овчарското куче.
— Какво всъщност прави тя тук?
— Мина случайно през водния портал. Предупреждавах ги. Той се намира извън границите, но, хей…
— Не тя. Не момичето. Имах предвид Ленора.
Аз се поколебах и се намръщих. В очите на Ейли проблесна очакване.
— Нищо ли не ти е казала?
— Каза доста неща. Само не и какво търси тук. — Очакването ѝ премина в страх, който се превърна в крехка надежда. — Намерил си го? Камъкът?
Облизах устни. Не очаквах, че ще ми се наложи да обяснявам точно тази част.
— Как ли пък не.
— Тогава тя какво…
Сега вече и Шона ме гледаше втренчено.
— Някой ще ми каже ли какво става тук? — сопна ни се Фин.
— И на мен ми се иска същото — отвърна Ейли и страховитият ѝ поглед затвори устата на момичето.
Зад гърбовете ни се разнесе хладен глас:
— Все някога ще трябва да ви кажа, нали?
Ленора. Стоеше в сянката на дърветата, под нездравата лунна светлина; сините ѝ ириси проблясваха, както и черните мраморни очи на гарвана, който бе кацнал на ръката ѝ и се взираше във Фин. Неодобрителното му грачене наруши мълчанието.
Момичето не отговори. Тя напрегнато оглеждаше птицата; като че ли можех да видя как парчетата от целия ѝ живот се събират ведно в главата ѝ и веднага се разграждат от киселината на лъжите. Стори ми се, че за миг видях проблясващи сълзи на миглите ѝ. След това тя каза свирепо:
— Млъквай, Фарамах.
Все някой трябваше да каже нещо, защо това да не бъдех аз.
— Ленора се върна завинаги. Всичко свърши.
Ейли погледна невярващо първо мен, след това и Ленора. После облиза устните си.
— Ленора, недей. Не още. Простихме се с толкова много неща.
— Знам, Ейли. — Ленора я докосна по ръката. — Съжалявам.
— Направихме го заради теб!
Ленора не ѝ отвърна веднага. Тя вдигна ръце към прибраната си коса, извади фибите и разпусна светлокестенявата маса върху раменете си. В нея винаги се бяха забелязвали златисти кичури; сега проблясваше сребро.
Аха. Така си и знаех.
Ейли бързо се съвзе.
— Имаш още няколко месеца — процеди тя през стиснати зъби. — Може да са нужни само няколко месеца. Току-виж си намерила Камъка още утре. Нямаш право да се отказваш.
Объркването на Фин си личеше ясно, защото момичето просто мълчеше. Джед се бе притиснал до нея, но също не казваше нищо. Умно момче.
— Няма да остана повече там — каза Леони. — Няма.
— Трябва! Дай шанс на Конал. Кейт ще нападне земите на крепостта, ако ти…
— Аз ценя ума си. Каквото и да си мислят, Конал не може да ме държи там, а и аз няма да остана. Искам селкир. Нямам друг избор.
Погледът на Ейли режеше като лед.
— Ти ни го отне. Отне го от мен.
— Ейли. Ти знаеш как да се биеш, така че отивай и се бий. Ако изгубиш, поне ще знаеш, че си дала най-доброто от себе си. Освен това — посочи Ленора с лекичка усмивка, — Кейт също не разполага с Камъка.
— Камъни, дечко! — Неспособен да се сдържам повече, аз се изсмях горчиво. — Много камъни! О, колко много неща видях, колко много неща извърших само заради някаква си прорицателка, която баба ти е познавала някога. Старата безцеремонна откачалка не спомена нищо конкретно. Камък! — Аз посочих Ленора с пръст. — А сега тази стара откачалка кълца и тъпче наред!