Ленора постави ръка на рамото на Ейли, преди момичето да успее да ме удари, а Фарамах подхвръкна и кацна на рамото ѝ.
— Сет, Сет. — Дъртата вещица изненадващо ми се усмихна мило. — Прекарал си доста време от другата страна. В теб се е събрала толкова ярост, че дори не знаеш към кого да я насочиш.
Съжалението ѝ ме изгаряше. Изръмжах:
— Ти си причината за това. Ти съсипа живота ни, а сега ни казваш да забравим заклинанията и пророчествата, и да използваме умовете си, както би трябвало да бъде. Ако в главата на брат ми имаше и капчица ум, той никога нямаше да ме въвлече в това!
— Да не си посмял! — извика Ейли. — Конал се посвети също като теб на търсенето на Камъка. — Очите ѝ горяха. — Както и аз!
— Преглътни го, Ейли.
— Млъквайте, всичките. — В гласа на Торк се долавяше отвращение. Той се гневеше толкова рядко, че веднага ни затвори устата. Браво на него. Веднага ме отрезви.
Фин изглеждаше бледа и сдържана, което въобще не ми хареса. Знаех, че обмисля нещо. Сетих се отново за всички парчета, които си паднаха на местата и за това как животът ѝ най-накрая придоби визия: която ѝ се струваше логична и позната. Или може би не.
Тя се приближи до Джед: по-близо, отколкото му бе приятно, защото забелязах как той се напрегна. Гласът ѝ бе ясен и натежал от отрова.
— Джед? Внимавай какво си мислиш. Защото те чуват.
— Какво чуват?
— Мислите ти. Могат да видят какво става в главата ти. Всичките.
Ленора въздъхна и затвори очи, за да скрие разкаянието си.
Момчето гледаше опулено Фин. То едва не се разсмя, но аз видях как усмивката му постепенно избледнява. Той се изпъна, срещна погледа ми, след което се извърна и впери очи в ейлините.
Тя се намръщи.
— Не драматизирай повече от необходимото, Фионуала. Не правим точно това.
Джед отстъпи назад толкова бързо, че едва не се препъна в един пън.
— Махай се. Махай се.
Той разтърси силно глава. Почеса се, след което се хвана за косата. Усещаше го, нали?
— О, богове — сопна му се Ейли. — Проверих само за миг. Беше започнал да се паникьосваш.
— Казах ти да се махаш. Не го прави отново!
Тя сви рамене.
— Хубаво.
Установих, че ме изпълва съжаление заради онова, което му бях причинил, но само защото се възмущавах от крайния резултат. Не се сдържах и казах:
— На твое място не бих се тревожил, момче. Ти си непробиваем. Или може би си глупав?
— Млъквай! — извика Фин. — Остави го на мира! — Ръката ѝ намери неговата и този път той не се напрегна.
Свих рамене, извадих меча си от ножницата на гърба ми и започнах да го остря.
— Удивително — промърмори Леони, изучавайки Джед така, сякаш той бе проба върху предметно стъкло на микроскоп. После се обърна към Фин и улови нещо на врата ѝ.
За пръв път го забелязах. Беше късчето смарагд, което бе използвала, за да надраска мотоциклета ми: поставено в груб сребърен птичи крак, обхванато в острите му нокти. Това бе първият ѝ медальон, който бе направила, докато се обучаваше в обработването на сребро и беше ужасно грозен, защото Фин нямаше никакво усещане за метала. Но камъкът бе закрепен добре.
Ленора завъртя медальона между пръстите си, без да обръща внимание на смъртоносния поглед на Фин.
— Не трябваше да ти давам защитен камък. Не че знаех какво представлява. Тогава още не.
Добре, че Джед улови Фин за ръката, защото иначе тя щеше да удари старата жена.
— Какво представлява?
— Защитава ума ти. Затова успя да ме проследиш до езерото, без да те усетя. — Тя я изгледа остро. — Някои неща са лични, Фионуала.
Фин процеди през зъби:
— Лични.
Това като че ли затвори за миг устата на стария прилеп, но гарванът хрипливо каза на Фин собственото си мнение. Аз се усмихнах скришом, съсредоточен върху меча си.
Ленора разклати ядосано смарагда.
— Измамен камък. А и гнездото му не е сигурно. Мърда. — Тя го разклати, за да покаже, и камъкът се помръдна с един милиметър.
— Не разполагах с много време. — Фин също размърда камъка и се намръщи. — Прибързана работа.
— Разбира се, разбира се. Промъкнала си се в работилницата ми! Смела си, това е добре. — Тя гордо прегърна Фин. — Също като Сет!
Кучка, помислих си аз, щом зърнах как Фин се стяга в прегръдката ѝ и погледът ѝ се вледенява.
— Знаеш ли — промърморих аз в настъпилата тишина, — това дете бе отвлечено от коня ми. Справи се много добре. Справи се като истинска Ший, защото е такава. — Улових ледения поглед на Фин. — Още няколко минути и щеше да прегризе пръста си. Рейлтин да върви по дяволите. Дължиш обяснение на това момиче.