Ленора сви устни, сякаш искаше на мига да ме убие. Ейли леко ми се усмихна. Но най-голямо удовлетворение ми донесоха очите на Фин; стъклената ѝ омраза се пропука, заслепявайки я за миг. Засмях се вътрешно.
— Ще го получи по-късно. — Шона рязко вдигна глава и се ослуша в мрака. — Наблизо има нещо.
Нищо не можеше да се сравни със сетивата на Шона, така че не можехме да пренебрегнем предупреждението му. Когато Торк извади меча си, заедно с всички нас, Джед отскочи встрани.
— Внимавай къде пъхаш това нещо.
— Ще го пъхне в теб, ако не си затваряш устата — изръмжа Ейли, душейки вятъра.
— Колко са? — попита Торк.
— Шона, иди да разузнаеш — каза му Ейли. — И междувременно намери Ку Хорах.
— Няма значение колко са — рекох аз, свивайки рамене, докато Шона и конят му се стопяваха в мрака. — И без това не можем да се замесваме в никакви кавги. Не и когато тези бебета са с нас. Да се махаме.
С очевидното желание да ми откъсне главата, Джед тръгна към Торк. Но големият мъж го плесна развеселено между лопатките, завъртайки го към мен.
— Не, момче. Мурлин ще те вземе.
Завъртях очи, докато се мятах на гърба на жребеца.
— Пак ме обърнахте на бавачка.
Наведох се и вдигнах момчето. Нозете му увиснаха безжизнено във въздуха и преди да се усети, вече седеше на седлото зад мен. Не му дадох време да скочи обратно на земята, дори и да се беше опитал. Изскочихме от горичката и жребецът ми се втурна напред, а на Джед му остана единствено да изпищи, да се вкопчи в кръста ми и да стисне здраво.
Нощта беше ветровита и студена; черните борове изпъкваха на фона на звездното небе, полюлявани от вледеняващия вятър, който вкарваше кичури коса в очите ми. Когато забавихме ход, останалите ни настигнаха. Фин се беше залепила за гърба на Ейли. Ейли ми изръмжа да продължавам напред, но аз бях твърде очарован от дърветата, от прорезите на деретата и спускащата се тъмнина. Внезапно осъзнах, че момчето зад гърба ми трепери от студ.
— Добре ли си?
— Бивам.
Добър опит. Едва успя да произнесе думата пред тракащите си зъби.
— Имаш ли… — поколебах се за миг — някой, който да те чака?
— Само мама. И малкият ми брат.
— Аха. — Известно време яздехме мълчаливо. — А тази… мама. Ще се справи ли?
Той изсумтя.
— Винаги се справя. Винаги може да се надруса. Притеснявам се за брат ми.
Напрегнах се.
— Тя ще се тревожи за теб, нали?
— Ще реши, че спя някъде навън. Сигурно дори няма да забележи, че ме няма.
Презрението в гласа му ме раздразни и разстрои. Работата бе там, че той не го мислеше наистина. Твърде често се бях завирал в главата му. Но когато човек си повтаря нещо твърде често, той започва да вярва в него. Че тя не трябва да разчита само на него. Че трябва да обича повече бебето.
Не, не. Всичко зависеше от него. Само от него. Ако сърцето му се извърнеше от нея, Мила беше изгубена.
Той имаше нужда от перспектива. Имаше нужда от урок.
— Слизай — казах му аз.
Джед се поколеба, мислейки си, че не ме е чул добре. Аз се извърнах леко назад, издърпах го от седлото и го пуснах на земята. Той застина мълчаливо на място, което ми осигури достатъчно време да се отдалеча, без да поглеждам назад. Жребецът ускори леко ход и след няколко секунди момчето се бе изгубило в мрака.
След като изминахме още няколкостотин метра, накарах жребеца да спре. Останалите се движеха някъде напред, но аз не ги виждах. Зачудих се, ако го оставя, колко ли време ще им е необходимо да осъзнаят липсата му. И… дали ще решат, че си заслужава да се върнат за него.
Меланхолията ме обгърна като мокро наметало. Погледнах отново през рамо. Джед не се виждаше никакъв, дори като неясно петно в здрача.
Брандир седна на блатистата земя и ме погледна въпросително. Аз се взрях в тъжните очи и съвсем леко докоснах съзнанието му.
— Всичко е наред.
Той тихо изскимтя и наклони глава. Беше объркан.
Също като мен. Чудех се кога решението да дам урок на хлапето бе преминало в изкушение да го изоставя на произвола на съдбата и ламира.
Мамка му. Къде ми беше акълът?
Обърнах рязко коня и препуснах обратно през мрака и мъглата. Опитвах се да не бързам, опитвах се да не мисля, че ще пристигна твърде късно. Бях го изоставил само преди няколко минути. Едва ли съм го изгубил. Все още не.
Въпреки това сърцето ми се преобърна в гърдите, щом зърнах самотната му фигурка, която се тресеше още повече, докато той се препъваше по неравната земя. Дяволът ме накара да го заобиколя в широк кръг, да го приближа изотзад, и когато го заговорих, той подскочи стреснато и извика ужасено.