— Сега вече страхуваш ли се?
Джед се спря, като трепереше и дишаше тежко. Брандир се промъкна от другата му страна и го зяпна в очакване, изви шията си и му се ухили.
— Да — изплю неохотно той.
— Хубаво — промърморих аз. — Радвам се, че вече познаваш усещането. Сега се качвай.
— Благодаря, ще повървя пеша.
Поех си ядосано дъх.
— Ако зависеше от мен, щях да те оставя да вървиш, докато не паднеш мъртъв, но така ще ме забавиш много. — Протегнах се от седлото, сграбчих го за ръката и го дръпнах обратно на седлото.
— Ох! Имаш златно сърце — изпъшка той. — Ти сам реши да ме свалиш от коня.
Разкъсвах се между желанието да се разсмея или да го шамаросам. Оголих зъби.
— Той не обича непознати. Освен когато е гладен.
— Ха-ха. — Джед ме погледна. — Какво толкова казах?
— Нищо. Съвсем нищо. Може ли и занапред да е така?
Честно казано, той се опита. Но мрачното му мълчание не продължи дълго, тъй като се наложи да се притисне силно към тялото ми, за да си стопли кокалите. А и аз трябваше да призная, че едва не паднах от коня от облекчение, когато видях, че не съм го изгубил. Пък и любопитството направо го разяждаше.
— Какво е това място?
— Домът ми, моят свят — сопнах му се аз. — Което ме кара да се чудя ти какво правиш в него.
— И Фин.
— Не, на Фин мястото ѝ е тук. — Без малко да добавя: „На ти пък“, но успях да удържа петгодишното хлапе, което се вихреше в тялото ми. — Мястото ѝ е сред нас. А твоето не е.
— Ти ще кажеш. Както и да е, стана случайно. Фин видя старата куч… баба си да отива при езерото и тръгна след нея, за да се опита да я измъкне. Аз сграбчих Фин, защото си помислих, че глупавата патка ще се удави.
— Колко благородно — казах аз, вкарвайки саркастична нотка в чистата истина. — И след това тя потъна, нали? А ти не можа да я пуснеш. Точно както се случи с Ласло.
Той отново изсумтя.
Въздъхнах и си помислих, че когато Кейт води тук своите простосмъртни, те сигурно се изразяват доста по-разбираемо от този тук. За добро или за лошо тя винаги успяваше да ги убеди да минат през воала. Имаше периоди, в които прибираше поети, крале, въоръжени рицари; напоследък водеше сръчни с меча наемници. Капризна кучка.
Мисълта още не ме беше напуснала, когато в съзнанието ми се появи еротичния ми сън и аз потреперих.
— Кой? — попита най-накрая той.
Аз и голямата ми уста.
— Кой, кой?
— Ласло. Кой е той?
За да си спечеля малко време, аз започнах да разресвам с пръсти гривата на жребеца и той нежно изцвили.
— Някой като теб — избрах най-накрая аз. Това до голяма степен си беше истина. — Напоследък това проклето езеро е като Пикадили съркъс. И то най-вече благодарение на Ленора. А сега и малката ти приятелка се набута в него.
— И защо трябва Фин да е виновна? — сопна ми се той.
— Защото, Кулан, ти нямаше да можеш да минеш през водния портал без нея.
Това накара и двама ни да млъкнем, макар и по различни причини. Мозъкът ми бе като вцепенен. Не можех да го погледна, а само се взирах напред, обзет от паника, с единственото желание да настигна останалите. Прякорът му не се беше появил току-така. Как се беше случило?
За щастие той не беше забелязал изненадата ми. Гигантската луна се бе издигнала високо над главите ни. Светлината ѝ правеше тъмнината да изглежда още по-плътна и когато аз отново погледнах зад гърба си, видях, че Джед е стиснал здраво очи от страх да погледне към сенките. Не от тях трябва да се страхува, помислих си аз, и за няколко секунди той отново се бе озовал в смъртоносна опасност.
Момчето беше неволно протеже на ламир. Представляваше усложнение, лоша поличба, неприятности. Имах много лошо предчувствие за присъствието му тук. И ако случайно не се държеше толкова здраво, ако бях смушкал жребеца да препусне в галоп, той щеше да падне.
Нямаше да съм виновен, че глупакът не може да се задържи на седлото…
— Пристигаме ли? — попита той, без да отваря очи.
— Не — сопнах му се раздразнено аз. — Не може ли да поотпуснеш хватката си? Малко ми е трудно да дишам.
Той разплете пръстите си, опита се да се отдръпне по-назад, но цялото му тяло се беше вцепенило от движението на коня и от страх.
— Не можеш ли да си купиш седло?
— Мога. — Размърдах се, за да се освободя още малко, борейки се със себе си и с хватката му. — Но на коня няма да му хареса също толкова, колкото и на мен. — Най-накрая успях да откопча едната му ръка.
Той отвори окото си, погледна към мрака, а след това и към земята. Брандир му се ухили и момчето отново ме прегърна през кръста и стисна здраво.