Относно шеговитото ми предупреждение към Джед — това бе поредното общо нещо между мен и Ласло. Пророчествата. Нелепости, които висят над главите ви като грамадна кална скала, окачена на рибарска корда. Гадателката, която сви кривите си пръсти около живота ми и го стисна, отдавна беше мъртва, но останалите като нея бяха оцелели, за да тровят нови съзнания, нови времеви линии.
Разбито сърце, ледено сърце — така ме наричаше тя. Уморих се да слушам как ще се развие животът ми: макар старата шарлатанка да бе умряла преди векове, тя все още ме командваше. Знаеше кого ще обичам и понякога кого ще убия; знаеше кой ще ме гледа как умирам. Знаеше много повече от мен — макар никога да не ме беше виждала — защото аз нямаше как да знам кое има значение и кое е важното; така и не разбрах какво да направя, за да получа най-добри резултати. Тя така и не ми каза кои са важните неща, нали? О, Кейт Никнивън сигурно се е наслаждавала докрай на онзи момент в крепостта: докато държеше в прегръдките си мъртвата ми майка и ни заливаше с поток безполезна информация.
На която и без това не повярвах въобще.
Момчето, което седеше зад гърба ми, мълчеше. Аз се взирах в тъмнината, заслушан в зловещите въздишки на вятъра. Чудех се дали знае какво ли ни преследва в задушаващия мрак и внезапно почувствах леден полъх по врата си, далеч по-студен от хапливия вятър.
И като че ли прочел мислите ми, Джед се обади:
— От какво се страхуваш? От Ласло ли?
— По-скоро от други неща. — Помръднах с рамене и въздъхнах. — Започна да ме отегчаваш, изгубено момче. А останалите напреднаха доста. Ако паднеш от коня, няма да се върна да те търся. — Изсъсках на коня си и той подскочи напред. — Затова по-добре се дръж здраво.
Добре че ме послуша. Говорех напълно сериозно.
13
Ейли подкара коня си през сечището, претърсвайки сенките, макар да знаеше, че си губи времето. Любовта я кара да страда, помислих си аз. Очите ѝ блестяха като на елен в нощта и тя бе толкова напрегната, че сигурно щеше да подскочи при първото изпукване на съчка.
— По дяволите. Няма го тук.
Аз повдигнах вежди.
— Без майтап, Шерлок.
— Светът не е свършил — обади се весело Торк, макар че според Ейли сигурно беше така. — Ще почакаме.
— Няма. — Ленора яздеше зад гърба на Торк. — Продължаваме напред. Искам да съм по-близо до морето.
Ейли я погледна.
— Ще изчакаме Ку Хорах и Шона.
„О, това ще ми хареса“ — ококорих се аз.
— Не, не, не, Ейли. — Ленора погали Фарамах по гушката и гарванът доволно изграчи. — Няма. Ку Хорах върши всичко бавно, както винаги, а мен ме чакат по-важни дела от това да се мотая наоколо. Ти си само лейтенант, Ейли. Давам ти заповед. — Тя се усмихна сладко. — И ти нямаш право да ми се противопоставяш.
Вятърът беше спрял. Нищо не помръдваше. Заинтригуван, аз местех поглед от едната към другата; Торк като че ли беше очарован от листния килим, покриващ земята.
Ейли постепенно се съвзе, бузите ѝ пламнаха и тя си пое дъх, за да възрази, но аз реших, че е по-добре да се намеся и да подчертая близостта си с Конал.
— Той няма да се върне тук. Продължил е към мястото на следващата среща.
— О, страхотно — промърмори Торк.
— Добре — рече Ленора. — Да тръгваме. Ку Хорах може да се грижи за себе си, Ейли.
— В такъв случай ще се разделим. Патрулът все още обикаля наоколо. Торк, вземи Ленора. Тя може да ги обърка.
— С удоволствие — отвърна Ленора. — Трябва само да ме помолиш.
Обожавам женската политика. Изборът на Торк, разбира се, не влизаше в нея. Той ми се ухили.
Ейли изръмжа, но единственото, което рече, бе: „Внимавайте“. Ленора се притисна закачливо към тялото на Торк и тримата с коня му се стопиха между дърветата като призраци.
— Сет, води. — Ейли се обърна към Фин, стиснала един зловещо изглеждащ нож за канията му. — Можеш ли да хвърляш ножове?
Фин сви рамене.
— Бих могла да го хвърля. Но няма да улуча нищо.
— Ох, къде е бляла майка ти? Вземи го. Ако някой ни последва, дръж се така, сякаш знаеш какво да правиш с него. Разбра ли?
— Ъхъ… — Фин измъкна леко острието от канията му и погледна към отражението си в него.
— Щеше да е по-добре, ако можехме просто да ви върнем през водния портал — изръмжа Ейли.
— Няма да стане, докато Ласло се намира между нас и него — обадих се аз.
Момчето потрепери; усетих го. Извърнах се леко назад, без да го поглеждам.
— Страх ли те е, Кулан?