— Не.
— Лъжец.
Ейли предпочете да поеме към мрака на плътно обраслото с рододендрони плитко каменисто дере, което бе добра идея, доколкото се опитвахме да останем скрити. Но на мен не ми допадаше близостта им и начина по който разперените им на всички страни клони се удряха и шумоляха в цепнатините на скалата. Ездач на кон не можеше да мине през тях, а сенките им имаха толкова човешка форма, че можеха да накарат кожата ми да настръхне, въпреки острото ми зрение.
Усетих как мускулите на жребеца ми се издуват; той вирна глава с разширени ноздри и оголи зъби. Щом изцвили, аз бързо извадих меча от ножницата на гърба си. Не рододендроните бяха проблемът тук.
Чу се тихо потропване на копита и конят на Ейли застана до моя. В ръцете си тя държеше голи мечове; юздите висяха отпуснати на врата на жребеца ѝ. Стрелнах бързо с поглед Фин и видях, че тя вече е извадила ножа от канията му. Не бях съвсем сигурен какво видях в бледите ѝ очи. Във всеки случай не беше страх.
Под слабата лунна светлина постепенно се очертаваха фигури: три коня, един ездач.
Не. Двама ездачи, но единият от тях беше слязъл от коня си и вървеше пеша. Когато се надигна тромаво, аз го видях ясно и установих, че той не е сам. Ръката му беше увита около врата на друг мъж, който висеше отпуснато в захвата му.
— Куах — промърморих аз.
Той се изпъна, без да пуска врата на жертвата си.
— Това не е боец — обади се най-накрая Ейли.
Зъбите му проблеснаха в усмивка.
— Той е чиста загуба на време. — Куах повдигна пленника си още малко нагоре, измъкна окървавения си меч изпод гръдната му кост и го остави да се свлече безжизнен на земята. По врата и лицето му имаше множество страховити рани, както и по завързаните му ръце. Но не те го бяха убили; довършил го беше онзи последен удар с меча в гърдите. Обичайните методи на Куах не се отличаваха с изтънченост и може би дори не бяха ефективни, но боговете са ми свидетели, че той ужасно им се наслаждаваше.
Когато ми се усмихна, кръвта ми се смрази.
Зачудих се дали Фин или момчето бяха наясно колко близко се намираха до смъртта. Молех се момичето да не изпуска ножа: ако го направеше, след секунди щеше да е мъртво. Но когато я погледнах, осъзнах, че това никога няма да се случи. Оръжието прилепваше в ръката ѝ, която вече не трепереше. Тя дори изглеждаше така, сякаш знае как да го използва, в един друг живот. В един друг свят.
— Не избра подходящия момент да се появиш, Ейли. — Убиецът въздъхна. — Питах го просто дали те е виждал наоколо. Можеше да спестиш доста болка на горкия човек.
Издадох лаещ смях.
— Голям си боец, Куах. Защо си му вързал ръцете? Да не те е страх, че ще ти одраска хубавото личице?
— Много шаваше. — Куах ми се ухили.
— Той беше просто един проклет фермер. — В гласа на Ейли прозвуча яростна нотка.
— Той беше просто един упорит проклет фермер. Знаех си, че сигурно те е видял.
— Добре де, какво ще правим сега? — Погледнах към мъжа, който седеше на коня, насочил меча си към нас. — Къде са останалите от бандата ти? Къде ти е капитанът? Хей! — Усмивката ми стана още по-широка. — Да не са ви оставили да копаете отходни ями?
Ездачът изръмжа, а усмивката на Куах се стегна.
— Просто убиват брат ти. След малко ще се появят.
Ейли рязко врътна глава и искрено се разсмя.
— Това може да се случи само в съня ти, некадърнико.
Куах продължаваше да се усмихва, но усмивката му бе позагубила от блясъка си и в нея се усещаха зачатъци на гняв.
— Внимавай какви ги плямпаш, кучко.
— Ти също — намесих се аз, — куче. И защо не си с тях? А, да, вярно. Конал няма да ти позволи първо да му завържеш ръцете.
Ейли ме стрелна предупредително с поглед, но устните ѝ потрепнаха. Лицето на Куах се напрегна и усмивката му се изгуби.
— Добре — каза Ейли. — Очевидно Ласло няма да се върне скоро. Дали да не спрем да се убеждаваме един друг? Нали знаеш, че няма да се откажа. И няма да му кажа, че не си успял да ни хванеш.
Куах се подсмихна.
— Няма да се наложи.
Ейли кимна с глава към Фин.
— Тази тук е много добра в хвърлянето на ножа.
Фин бе успяла да се усмихне, а острието ѝ апетитно отразяваше лунната светлина.
Куах се засмя.
— Това дете? То сигурно още си няма име!
Подпрях замислено пръста си на брадата.
— Когато бяхме на десет те накарах да се криеш по дупките. Тогава още нямах име.
Куах сви устни и кимна към Джед.
— Виж, това момче — то си има име. И до полунощ ще умре.
Тъкмо се наканих да му отговоря, когато момчето само се обади:
— И кой чекиджия го казва това?