Но Ейли не се спря и аз препусках по петите ѝ. Тя насочи сивушкото към другия бряг на реката, изкара го на сушата сред фонтан от пръски, но мина доста време, преди да го накара да премине в кариер и след това в бърз ход. Джед ме подръпна за тениската.
— Боли я — прошепна ми той.
— Нищо ѝ няма. — Продължавах да кипя от гняв. — Кучият му син, знаех си, че Куах ще го направи.
— Не, тя е ранена. — Джед ядосано ме удари по лопатката. Ейли протегна ръка, издърпа нещо от рамото си и го хвърли на земята. Окървавена стрела.
— Тя не е добре! Спри!
Фин беше пребледняла.
— Ейли…
— Той каза, че нищо ми няма — сопна се Ейли. — Стига мрънка.
Джед млъкна. След като опасността се беше разминала, той беше много по-уплашен отпреди. Знаех, че въображението му проиграваше всички възможности, които биха могли да се случат. Това го караше да мълчи. Но поне не повърна и не започна да хленчи, че иска да си върви вкъщи.
Ейли се държеше за ранената ръка и лицето ѝ бе изкривено от болка.
— И двамата се представихте много добре там.
— Благодаря — отвърна Джед с треперлив глас. — Вие двамата също.
— Хе-хе. Забелязал си. — Ейли свали Фин от коня и скочи леко на земята.
— Как е ръката ти? — попитах аз.
Тя отлепи половината от разрязания си ръкав. Навсякъде имаше кръв, но не се виждаше дупка.
— Нали ти казах, всичко е наред. Зарежи я. Сега накъде, Сет? Много здраво се омотахме.
— Можем ли да се върнем? — предложи Фин.
Ейли се изсмя силно.
— Да, добра идея. Не. Шона и Ку Хорах ще ни намерят, не се безпокой.
— А Леони?
— С нея всичко ще бъде наред. — Ейли изпуфтя с досада. — Стига се притеснява.
— Ха — казах аз. — Може би трябваше да задържим стария прилеп при нас. Тя щеше да му даде да се разбере веднъж и завинаги.
— Леони не е толкова стара и грохнала, колкото изглежда, нали? — сопна се Фин.
— Пак ли ще мрънкаш за това? — Ейли сви рамене. — Направила е страхотно заклинание. Дърта професионалистка е тя. Трябва да се гордееш с нея.
— Тя е измамница и лъжкиня.
Ейли я погледна смутено.
— Е, всичко, което е направила, е било за твое…
— Виж какво, не знам за чие добро го е направила. — Очите на Фин горяха. Не от сълзи, реших аз, или поне не само от тях. Ако гневът ѝ избухнеше в цялата си сила, двамата с Ейли веднага щяхме да го усетим. — Но съм повече от сигурна, че не е заради моето.
— Не я съди твърде строго — рече Ейли след кратка пауза. — Баба ти не е грохнала, но е поне толкова стара, колкото изглежда. А и няма да посмее да се опъне на Стела. Никой от нас не би посмял.
Аз изсумтях.
— Добре де. — Ейли завъртя очи. — Освен теб, Сет. Но ти ще го направиш за развлечение.
— И заради добрата кавга — отвърнах аз с мек тон. — Знаеш какво си мисля. Това е престъпление и всички вие оставихте на Стела да ѝ се размине. Тя е просто една разглезена кучка. — Срещнах погледа на Фин. — Защото всички се страхувате от нея.
— Прав си, така е — разсмя се Ейли.
Въпреки всичките ѝ умения, според мен Ейли нямаше представа с какво си има работа. И внезапно осъзнах, че това няма значение, защото Фин беше твърде умна, за да си го изкара на нея. Бързо издигнах защитна бариера, защото ако тя решеше да удари, точно аз щях да го отнеса във фронталния лоб, а съдейки по яростното изражение на лицето ѝ, Фин очевидно обмисляше подобно действие.
Но поне за момента държеше всичко под контрол. Определено бе умница.
— Разкажи ми за майка ми — каза тя със застрашително спокоен глас. Докато говореше, не сваляше поглед от мен, но аз нямах намерение да подхващам тази тема. И без това бях казал достатъчно.
Ейли сви рамене.
— Майка ти беше свирепа. Смела като шест хрътки. Ти ми кажи какво се случи. Може би размножаването превръща мозъка ти в каша, а сърцето в гъба. Аз няма как да знам — промърмори горчиво тя.
Какво толкова имаше в това момиче Фионуала, което ме изпълваше с желание да я нараня? Заради забраните на Рейлтин тя не беше чувала за глупавите бърбореници на онази гадателка дори от Ленора. Но въпреки всичко аз я бях наранил. Тя все пак възнамеряваше да ми причини истинска физическа болка.
— Сърцето на Стела винаги е било от камък и студено желязо, нали, Фин?
Очаквах да се нахвърли върху мен, но вместо това тя се сви, толкова нещастна и беззащитна, като че ли всеки момент щеше да заплаче. Джед изглеждаше така, сякаш бе готов да ме убие.