— Защо? Какво не трябва да ми казва?
Нали се сещате за онези места, където земната лава се доближава до повърхността? Виждате как черупката се пропуква, усещате натрупващата се жега. Точно този образ се появи в съзнанието ми и аз знаех, че в някой от следващите подобни случаи тя ще изригне. Надявах се, че няма да съм близо до нея, когато това стане.
— Аз не вярвам на нито една негова дума. — Ленора ме стрелна с един от вещерските си погледи и прегърна момичето през раменете. Това бе необмислен изблик на любов и той раздразни дявола в мен.
— Аз не вярвам на нито една твоя дума. — Предполагам, че до голяма степен бях погълнат от собственото си дълго потискано безсилие, но Фин не прояви разбиране, макар да усещах натрупването на жегата, онова малко кълбо гняв, което се заражда в основата на гръбнака и с приближаването към врата става все по-наситено. Усещах ехото му. Но аз също бях ядосан; достатъчно ядосан, за да му позволя да излезе през устата ми. — По всичко личи, че аз трябва да кажа на Фин защо тя е такова измислено същество. Никой друг няма да го направи.
— Сет! — сопна ми се Ленора. В гневния ѝ глас се долавяха панически нотки.
— Воалът, дечко, е причината никой да не те забелязва. Той представлява филтър между теб и простосмъртните. Ти не само си различна, а направо си странна, забравят те в мига, в който те видят. И винаги си била такава.
Ленора рязко ме обърна към себе си и ме зашлеви през лицето.
Зашеметен, притиснах длан към бузата си. По дяволите, тази жена имаше страхотна сила, дори сега.
Очаквах да получа удар и от Фин, но тя просто си стоеше там и се взираше безизразно в баба си.
— Не си прави труда да го удряш — прошепна тя.
— Той няма право…
— Но аз имам! — извика Фин. — Мислех си, че вината е в мен. Мислех си, че съм невзрачна личност. Мислех си, че съм никой.
— Фин, аз…
— Да не си посмяла да ми кажеш, че съжаляваш — изсъска тя. — Защото няма да си искрена. Нали?
Фин не можеше да се сдържа повече. Трябваше да го предвидя, защото очите ѝ приличаха на врящ живак, който всеки момент ще бликне. Тя му позволи да се откъсне и снарядът от бушуваща ярост удари Ленора право в челото.
Фин примигна и извика от болка, притискайки длани към очите си. Ленора падна на едно коляно, а аз я улових за ръката, за да ѝ попреча да се свлече на земята. Тя изглеждаше разтърсена из основи, но не и изплашена, а болката в очите ѝ не бе само физическа. Ейли, Шона и Торк изтичаха към нас, но се спряха рязко. Аз гледах Фин очарован.
Тя бе наранила Ленора, наистина я беше наранила. Зачудих се как ли ще се съвземе от това — и всъщност как ще се отрази това на Ленора. Фин се бе нахвърляла и преди срещу мен — не толкова ефикасно, трябва да призная — но никога срещу Ленора. Какво бях казал на Конал? Че онова момиче Рууни е само началото? Фин определено бе способна и на по-лоши неща. Но точно сега студеният огън в очите ѝ бе угаснал — изразходен докрай — и тя изглеждаше изпразнена дори от нещастието си.
— Благодаря, че пое куршума вместо мен, Ленора. По-добре ли се чувстваш, дечко?
Фин се обърна към мен.
— Не бих си правила труда да те удрям!
— Благодаря за отношението, дечко.
— Стига си я наричал така, изрод такъв!
Джед бе свил ръцете си в юмруци и стискаше здраво зъби, но много по-притеснително беше внезапното вцепеняване на Ейли. Ох, нещата бяха отишли твърде надалеч. Аз я докоснах по ръката и леко поклатих глава.
— Не, Ейли. Това е… просто израз. Той не е от типа побойници. Просто има собствени разбирания. Надявам се да му дойде умът в главата, след като майка му загуби своя.
Опа, мамка му.
— Какво?
Изражението на Джед замръзна за секунда. После той се хвърли напред, прицелил стиснатия си юмрук към гърлото ми и аз трябваше бързо да се отдръпна назад. Джед се спъна и Шона го обгърна здраво с ръце, спасявайки него от падане, а мен от повторно замахване. Момчето дишаше шумно и учестено, останало без думи.
Шона поклати глава, поглеждайки ме слисано.
— Какво ти става?
Веднага разбрах, че говори сериозно, че наистина иска да разбере.
— О, съжалявам. — Насилих се да срещна изпълнените с омраза очи на Джед. — Фин ми каза за майка ти. Съжалявам.
Фин примигна.
— Но аз…
Обърнах се рязко към нея и я шибнах болезнено със съзнанието си. Не много силно, защото тя нямаше представа как да се предпази. Фин залитна назад, зашеметена, но успя да се задържи на крака. И когато отново ме погледна с невярващи очи, тя повече не си отвори устата.