Хватката на Шона се отпусна и Джед се изтръгна от него. Фин приближи лицето си толкова близко до моето, че чувах свистенето на дъха ѝ.
— Кажи ми нещо. — Думите се процеждаха едва-едва през стиснатите ѝ зъби. — За какво говореше онзи Куах?
Аз примигнах, опитвайки се да спечеля време.
— Кога?
Изведнъж се оказа, че всички са намерили по нещо интересно на земята.
— Той каза нещо за Конал. И фермерите.
— Не приемай на сериозно всичко, което казва онзи чекиджия.
— Наистина ли? Но Ейли му повярва. Ти също. — Тя ме погледна. — Какво още не знам?
Ленора облиза устните си.
— Конал е… ами, воин. Капитан, Фин. Той…
— Той не е насилник!
Не можах да потисна подигравателното си изсумтяване. Може би за пръв път от шестнайсет години осъзнах, че съм успял да си върна Конал от нея. Знам, че постъпих детински и по-късно съжалих за това. Но честно казано, се наслаждавах на неудобството, което изпитваше Ленора.
Тя посегна да постави ръка на рамото на Фин, но после размисли.
— Той е син на насилник, Фин. Това му е в кръвта. Древно е, близко до повърхността и самият той въобще не го харесва, но то е там. Налага се да върши разни неща — които той не иска, но трябва да свърши.
Момичето не отвърна нищо. Тя дъвчеше устната си. Понякога хората правят това, за да потиснат сълзите си; но не и Фин. Тя изглеждаше дълбоко замислена и аз можех да усетя потиснатата ѝ ярост като напрегнати мускули на гладно келпи4.
Ленора се обърна към мен, сините ѝ очи блестяха.
— Очаквам от теб да върнеш Джед и Фин обратно веднага, когато брегът стане чист.
— Можеш да очакваш каквото си искаш, скъпа. Аз приемам заповеди само от Ейли, и то докато Ку Хорах се появи.
— Ей, чуй ме! — Джед стискаше здраво юмруци и лицето му бе пребледняло. — Трябва да се прибера у дома, Тинкърб…
Действах, без да се замисля; ръката ми се изстреля сама напред и го сграбчи за гърлото. Това си бе чист рефлекс, но аз не му се възпротивих и затегнах хватката си. Той започна да рита и да се опитва да си поеме дъх, вкопчи се в китките ми, но не можа да постигне нищо.
Погледнах ръката си. Погледнах към налятото му с кръв лице, изпъкналите му очи и треперещия език. Пусто да остане. Душах момчето на Мила.
Насилих се да отпусна хватката си. Той се свлече тромаво на земята, а аз продължавах да го гледам, раздвижвайки пръстите на ръката си. Не знаех какво чувствам; само че през цялото време бях на ръба, готов да се плъзна надолу. Усещах се като наркоман, който не може да си вземе дозата. Проблемът бе, че нямах представа от какво имам нужда.
Изплюх се на земята.
— Не го прави отново!
Джед вдишваше въздуха със свистене, притиснал ръка към гърлото си.
— Ясно.
— Защото знам, че умираш да го кажеш — изсъсках аз. — Но наистина не си струва. Да умреш. За да го кажеш.
— Просто… трябва… да се върна… при мама.
— Да, ами доста е сложно. Всички искаме майките ви да дойдат да ви приберат. — Малкият дявол отново подскочи. — Макар че Стела е от майките, които не търсят никого.
— СЕТ.
Гласът на Ленора звучеше ужасяващо, както когато бе млада и силна, и аз не успях да потисна неволното си потрепване. Отърсих се ядосано от страха.
— Това бяха само думи, вещице. Просто седнете и ги обмислете. Лицемери такива.
— Стела има думата къде…
— Стела, щом така предпочитате да я наричате, е глупава и безразсъдна. — Хванах Фин за рамото и я бутнах напред. — Кажете ѝ. Кажете ѝ. Всичко. Дължите ѝ го.
Фин се олюляваше и то не само заради грубото ми блъсване. Ленора остана дълго време неподвижна, със стиснати юмруци и свити устни, дишайки тежко през носа. О, колко бързо успя да се съвземе. През ума ми мина да благодаря на моите богове, че умира, защото светлината в очите ѝ бе смъртоносна.
Шона тихо се приближи и застана до мен.
— Той е прав.
Погледът на Ленора прескочи от него върху мен, а след това и върху Фин. Най-накрая тя подаде ръка на внучката си.
— Ела с мен, дете.
— Аз не съм…
— Казах ела. — Тя ми хвърли един последен, мимолетен, убийствен поглед. — Ще поговорим за това насаме. Нищо от това не касае твоя… — тя потърси подходящия израз — незаконороденото дете на дядо ти.
И после само със силата на волята си тя поведе бледата и мълчалива Фин към тъмните дървета. Ние, останалите, дълго време избягвахме да се поглеждаме в очите.
— А! — Изправих се рязко. — Да върви всичко по дяволите. Ще намеря нещо за хапване. — Призовах жребеца с ума си и сграбчих юздата.
— Искаш ли компания, Мурлин? — Шона се усмихваше накриво.
4
Келпи — митични същества, полухора, полуконе, обитаващи морските дълбини. Част от шотландската и ирландската митология. — Б.пр.