— Че кога съм искал? Ще взема арбалета ти. — Грабнах го и се метнах на коня, който вече бе потеглил в тръс.
Компания ли? Едва ли имаше нещо, което да искам по-малко.
Поне не и в истинския живот.
— Чупката, Фарамах. — Фин оголи зъби.
Гарванът се настани на ръката ѝ, без да ѝ обръща внимание. И с право: птицата не беше виновна за нищо. Момичето искаше да намрази семейството си, но ѝ пречеше някакво свирепо чувство, което нямаше сили да назове. Чувстваше се като че ли у дома. Сякаш принадлежеше на това място. Но въпреки това мъката избухваше като кълбо от заслепяващо бяла ярост в гърдите ѝ, защото всичко това се градеше на една продължаваща лъжа.
Тя се взираше в мястото, където бе стояла Леони, докато спокойно разкъсваше на парчета всичко, което Фин бе познавала, всичко, което бе смятала, че представлява. С леко разкаяние, но без да се извинява, старата жена я прегърна рязко и си тръгна, а Фин просто остана там в очакване светът да започне да означава нещо. Сърцето ѝ бе студено като камък.
Тишината в гората я притискаше от всички страни, а погледът на Фарамах я правеше още по-потискаща. Тя го харесваше, винаги го бе харесвала, но тук той изглеждаше различно: съвсем не приличаше на домашен любимец. Тя търсеше човешка компания; не, всъщност само един човек. Искаше Конал, и то отчаяно.
Гарванът рязко вдигна глава, което я накара да си дръпне ръката. Той изграчи дрезгаво. Между сенките на дърветата се появи Конал и закрачи бързо към нея.
Лицето ѝ се разчупи в неохотна усмивка. Тя го бе повикала — съзнателно или не — и той бе дошъл. Не ставаше ли винаги така? Сега Фин разбираше много по-добре защо се получаваше така, но не помнеше през живота си да е била по-щастлива да го види. Той бе облечен с онова дълго черно кашмирено палто, което винаги бе харесвала. Изглеждаше красив в него. Не че и иначе не беше красив, помисли си Фин с гордостта на дъщеря.
— Конал!
Той не се усмихна, което бе толкова необичайно, че по гърба я полазиха тръпки. Фин се спря на няколко крачки от него.
— Сърдиш ли ми се? — Тя отново пристъпи към него.
Конал най-после се усмихна, но това бе някакво бледо подобие на усмивка, и всичко, което Фин можеше да усети в него, бе една огромна празнота. Той погледна над рамото ѝ към морето, после погледна към нея и леко притисна длан към бузата ѝ. Кожата му бе много, много хладна и суха. Не, не хладна. Студена.
За пръв път в живота си Фин поиска да избяга от него. Но това ѝ се стори абсурдно, затова тя остана на мястото си и издържа напрегнатия му поглед. Очите му бяха черни и бездънни като очите на коня на Сет.
Конал разсеяно свали ръка от бузата ѝ и докосна гърлото си. После наведе очи към Фарамах, но птицата просто го гледаше.
Тя се намръщи.
— Конал…
Той рязко вдигна глава, постави пръсти върху устните ѝ и тръгна обратно към лагера. Едва тогава ѝ се усмихна топло и ѝ намигна. После се отдалечи.
— Конал! — Фин почувства странен порив: трябваше да го забави. На всяка цена трябваше да го спре. Но последното което видя, бе едно леко и неуловимо движение, светлина и сянка, лек проблясък на светла коса и изшумоляването на черно палто в сенките. Той изчезна.
Тя примигна и сърцето ѝ се сви; после отърси от себе си болката и зараждащия се страх и си го изкара на птицата.
— Какъв ти е проблемът?
Фарамах вдигна замислено очи към небето, после отново погледна към нея. Внезапно, незнайно защо, той се наведе напред и притисна зловещата си глава към бузата ѝ. Усещането беше странно, на топла кожа и пера, и хладен черен клюн.
— Фин! — разнесе се рязък вик.
Тя се обърна към мястото, откъдето се беше разнесъл гласът на Ейли и изписка. Фарамах я беше клъвнал по ръката. Тя инстинктивно прикри мислите си, спомняйки си студените пръсти на Конал върху устните ѝ.
— Къде се губиш? Ела при огъня. Шона каза, че наоколо се навърта нещо.
— Пак ли?
— Сред дърветата. Не ми ли вярваш? — Ейли замислено дъвчеше устната си. — Виж какво, Ку Хорах ти липсва. Когато се върне, ще се почувстваш по-добре. Сега ела с мен.
Внезапно всичко ѝ опротивя. Прииска ѝ се да изкрещи: Името му е Конал Макгрегър. А брат му е Сет Макгрегър. Те нямат други имена. ТЕ НЯМАТ ИМЕНА, които не съм чувала през живота си.
— Ей, успокой се. Цялата северна Англия може да чуе мислите ти. — Докато отместваше встрани един клон, Ейли ѝ хвърли мрачен поглед. Пред тях се появи сечището и пукащия огън. — Виж какво, съжалявам за поведението на Сет. Той те уплаши. Не го провокирай.
— Сет е глезльо.
Ейли стисна зъби.