— Сет е видял доста неща, които ти не си. Със сигурност не е разглезен. — Тя замълча за миг. — Не и в смисъла, който влагаш ти. А Конал го обича.
Фин я погледна и седна близо до Джед.
— Конал обича всички.
— Но Сет обича Конал. А любовта на Сет не е нещо, което може да се види всеки ден. Знаеш ли какво? Трябва да поспиш. — Ейли небрежно притисна ръка към тила на Фин.
Момичето внезапно бе връхлетяно от тежка сънливост, която просто изпразни ума ѝ от всякакви мисли.
Чудесно. Прогонете мислите, така остава повече място за сънищата. И тя засънува майка си, но в една по-различна нейна версия, сякаш това бе жената, която Стела бе изоставила тук. Хайде, Фин. Ела при мен. Разперила съм ръце и те чакам.
Фин докосна смарагдовото си колие и хладината му ѝ помогна да пробие за миг сънената мъгла, която струеше от пръстите на Ейли. Не мога да мисля. Не искам.
Не мисли. Не мисли.
15
Потопих се напълно в нея. Защо не? Исках да се откъсна от истинския свят, исках да осъзная промените и причините за тях. Знаех защо Ленора се е върнала и не виждах как Конал ще успее да я спре, а и честно казано, не исках да го прави. Беше ми писнало от Каменното сърце и ненавиждах изгнанието ни повече от всякога.
— Тихо сега. Не мисли за тези неща. Не мисли.
Тя се сви на земята до мен, листата на дърветата прошумоляваха и при най-слабия полъх на вятъра и звукът, който издаваха, почти не се различаваше от шумоленето на роклята ѝ, която се притисна в тялото ми. Наблизо се чуваха движенията на жребеца, тихите скимтящи въздишки на Брандир. Бях изморен, но все още не исках да се връщам при останалите, макар те да очакваха все още топлия ми улов. Надушвах миризмата на кръвта на елена. Можех да чуя как капе върху сухите листа. Сигурно все още не бях заспал напълно.
— Не, не се връщай още. Не още…
Това ме устройваше. Намерих прекрасната ѝ уста, отместих червеникавозлатистите кичури от лицето ѝ. Тя имаше вкус на лешници. Хареса ми, затова спрях да я целувам и облизах ъгълчето на устните ѝ, а тя леко изписка от удоволствие. Почувствах ръката ѝ върху бедрото си; тя се плъзна между краката ми и аз изпъшках и се ухилих. Тя ми се усмихваше в отговор. Отново я целунах.
— Колко глупаво е всичко. Харесвам те, младежо. Много те харесвам.
Нямаше какво да ѝ отговоря. Вместо това я придърпах върху себе си.
— Харесвам дори брат ти, макар да е предател…
Тихото презрително ръмжене на Брандир ме накара да отворя очи. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нападалите по земята листа гъделичкаха кожата ми, ясно се чуваше и капенето на кръвта. Хладният вятър също не беше сън.
Медноруса коса погали лицето ми, устни докоснаха бузата ми и ме накараха отново да се впия в тях.
Отдръпнах се объркано назад.
— Кейт. Богове. — Опипах земята зад гърба си, търсейки меча. Не можех да откъсна поглед от леката ѝ усмивка.
Абсолютно реалната ѝ усмивка.
Те се протегна към мен и ме хвана за ръката. Гледах я втренчено, изненадан от силата на пръстите ѝ.
— Аз въоръжена ли съм, Мурлин? Кажи. Не ти желая злото повече, отколкото в сънищата.
— Напротив. — Гласът ми наподобяваше грачене. Чудех се, къде са бойците ѝ. Единственото, за което мислех бе, че подобна смърт е по-ужасна и от най-голямото унижение. Помислих си и за Конал, и целият изтръпнах.
— О, шшт. Смяташ, че съм те довела тук, за да те убия? Аз не постъпвам така.
„Защо не? — помислих си аз. — Винаги е било така“.
Тя се засмя и пусна ръката ми. Аз се изправих, залитайки, и бързо си навлякох дрехите. Сърцето ми почти спря, докато се опитвах да си нахлузя тениската през главата, защото знаех, че за секунда ще я изгубя от погледа си, но докато я обличах, тя просто стоеше неподвижно и се усмихваше. После протегна нежната си ръка. Без да знам какво очаква от мен, аз я хванах и ѝ помогнах да се изправи.
— Какво…
— Слушай, Мурлин. Само това искам. Да ме изслушаш.
Погледнах надолу към Брандир, който я наблюдаваше със страхлива враждебност. Но той имаше очи само за Кейт и не обръщаше внимание на дърветата или онова, което може би се криеше сред тях. Синият жребец въобще не ни забелязваше, а просто хрупаше тревата, където бе покапала кръвта. Останах няколко дълги секунди заслушан в мълчанието на гората, след което я погледнах.
— Говори тогава — казах ѝ аз.
Тя ме удари по бузата с опакото на ръката си. Прииска ми се да потрепна, да удължа усещането.
— Влизах в главата ти, Мурлин.
— Нямаш работа…
— Не. Но отчаяните времена ни подтикват към отчаяни постъпки. Знам какво си видял в другия свят. През всичките векове. Толкова много сблъсъци, смърт и войни. Те не са като нас, Мурлин.