Фин приличаше на нашамарено хлапе, стресната и зачервена. Мислех си, че няма да разбере. Сега внезапно ме изпълни страх, че ще стане точно обратното.
— Не се притеснявай — промърморих аз.
— Че защо да се притеснявам? — Тя ме изгледа презрително. — Не съм достатъчно умна, за да се досетя какво са замислили.
Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци, цялото ѝ тяло трепереше. Аз прехапах устни и започнах да се оглеждам в мрака, за да избегна враждебните ѝ, тъжни очи.
Богове, как щях да съжалявам за това.
Призовах жребеца си.
16
Не яздихме дълго. Отвъд тревистата равнина се простираха ниски хълмове, обрасли с остра трева, следваха дюните, мокрия пясък и необятното море. Фин стискаше здраво гривата на жребеца и цялото ѝ тяло бе изпънато като тетива на лък, но тя не се поколеба. Можех само да се възхитя на спокойствието, с което пое протегнатата ми ръка и се изкатери обратно на коня, който малко по-рано се беше опитал да я изяде.
Този път жребецът не прояви интерес към нея. Той се плъзна почти по задница надолу по дюната и изтрополя с копита по брега. Черният кон препускаше на петнайсетина метра пред нас, като Конал го пришпорваше покрай водата.
Сребристият залив беше широк около един километър, завършващ от двете страни с грамадни скалисти носове, които се скриваха под водата. В тъмните вълни се долавяха проблясъци, които осветяваха една фигура — твърде висока, твърде слаба, за да е Ленора, увита в дълго палто с вдигната яка. Палтото, което не беше палто, помръдваше и лъщеше като мокра необработена кожа. Съществото, което го носеше, се обърна и аз се задавих със студения си, солен дъх.
Няма връщане, помислих си. Нито за нас, нито за Ленора.
Черньото тупна с копито по твърдия пясък и изцвили, но Конал не сваляше очи от съществото. Досега никога не го бях виждал на живо, но знаех много добре какво представлява. Продълговатото му лице беше покрито с тънък слой лъскава сива коса, а очите му бяха изцяло черни, като на тюлен. Конят на Конал отново му извика със свойски тон, хрилете му се отвориха и затвориха.
— Майко! — извика Конал, пренебрегвайки съществото на брега. — Ленора!
— Конал, скъпи! — Гласът се носеше от надвисналите над главите ни скали. — Сигурно знаеш, че си имаш компания?
Вече можехме да видим старата жена, която стоеше неподвижно точно на ръба и гледаше надолу. Седящата пред мен Фин потръпна; зави ѝ се свят от височината.
Конал смушка коня си и препусна обратно към нас, стрелвайки ме с поглед. Аз успях да го уловя и той побърза да погледне надолу, към Фин, и изражението му омекна. Потиснах желанието си да я прегърна през кръста и да я притисна към себе си. Получи се лесно, защото от нея струеше отровна омраза.
— Съжалявам — каза той.
Задавена от гневни емоции, тя не успя да отговори. Конал като че ли се поколеба за миг, после дръпна юздите и се обърна към скалата.
— Майко! Не ни причинявай това! Не го причинявай на нея!
— Конал Макгрегър — пропя Ленора. — Не очаквам нищо от твоя полубрат, но нима ти нямаш и капчица уважение?
Конал не сваляше поглед от нея.
— Сет ми е брат и притежава всичко, което бих желал от брата си.
— Разбира се. Извинявам се. — Гласът на Ленора звучеше ясно в неподвижния въздух. Тогава аз видях какво стои на скалите зад нея: още един селкир със сребристо, диплещо се палто. Ленора го погледна с усмивка.
После отново се обърна към Конал и коня му.
— Умнице Фин — извика тя. — Имаш голяма дарба! Трябваше да прибера този ужасен камък!
Момичето потрепери и притисна с ръка медальона си.
— Богове, майко. Бариерата около крепостта, цялата ни защита. Всичко изчезва с теб!
— Няма значение, мой Конал! Не можеш да очакваш от мен да не си отида.
Фин рязко извърна глава към мен и изсъска:
— Какво става тук?
Аз свих рамене, избягвайки отново погледа ѝ.
— Нищо, което да не можем да предотвратим. Дръж си устата затворена. Остави всичко на Конал.
Той извика:
— Не е нужно да го правиш! Можеше да останеш от другата страна. Да живееш!
— Какво? Нима ме обричаш на лудост и разложение, скъпо мое момче? Само заради още един последен опит да открием Камъка?
— Защо не? Нали заради това продължи да живееш? Заради това остана?
Ленора се изсмя гърлено.
— Ето, в това се различаваме, Конал. Аз знам кога съм победена. Изчакай, докато дойде твоят ред. И ти няма да искаш да останеш. Ще побегнеш натам, където ти е мястото, и то с всички сили. Ще умреш както е редно и където е редно. Глупаво ще е да не постъпиш така. — Тя се поколеба. — Настъпва време, когато всеки трябва да се погрижи за себе си.