— Така е. — Гласът на Конал се втвърди и в него се промъкна жестока нотка. — Значи разбираш, майко, защо ще отведа Фин в крепостта.
За миг Ленора изгуби твърдата си самоувереност.
— Конал, не можеш…
— Не мога повече, майко. Тя е тук. Ти я доведе, вината не е моя, а и вече ми писна. Стела да прави каквото реши. Всъщност ако иска, може да се обеси.
Би трябвало да се издуя от правдиво задоволство. Вместо това ми беше студено и неспокойно.
— Това е между теб и сестра ти — отвърта тъжно Ленора. — Аз нямам думата във вашите отношения.
— Ти ми каза — извика Конал, — ти ми каза, че детето има нужда от теб!
— Аз ѝ дадох нужното. — Ленора сви безучастно рамене. Макар зад гърба ѝ да стоеше селкирът, тя не изглеждаше като притисната в капан. Гледаше самодоволно, сякаш бе намерила нещо, което бе търсила доста дълго време.
— Това не е редно — прошепна Фин, без да се обръща специално към някого. — Това не е редно.
— Не — казах аз. — Редно е.
Тя се вцепени като парче стомана и аз осъзнах, че плаче.
Конал нададе раздразнен вик, изпълнен с ярост и мъка.
— Нямаше ли да се сбогуваш с нас, МАЙКО?
— О, Конал, само щеше да се опиташ да ме разубедиш. И това щеше да се отрази ужасно и на двама ни. — Докато тихият глас на Ленора се носеше над хълмовете, аз не можех да не се възхитя на хладнокръвието ѝ. Безгрижна, помислих си аз. Не невинна, не безчувствена: просто много, много безгрижна, като че ли чувствата не означаваха нищо за Ленора. — Сбогом, тогава!
Пръстите на Фин се бяха вкопчили толкова здраво в гривата на жребеца, че той изпръхтя раздразнено.
— За това ли ставаше въпрос? За това? Старческият дом е бил лъжа. Не мога да повярвам колко глупава съм била!
— Не беше глупава — промърморих аз. — Чуваше онова, което очакваше да чуеш. Това не е магия.
— Конал! Фин! — За пръв път в гласа на Старата жена се усещаха сълзи. — Обичах ви.
Тя се обърна към ръцете на съществото, което стоеше зад нея. Блещукащото му палто се надипли около тях двамата, обвивайки ги като кожа, и двамата заедно скочиха от скалите. Когато паднаха във водата, се чу само лек плясък.
Конал се взираше в мястото, където бе изчезнала майка му. На повърхността не се появи нищо. Дори мехурчета.
— Къде отиде тя? — изпищя Фин.
Бавно, неохотно той подкара коня си на обратно и се спря до нас.
— Не знам.
— Ти ли не знаеш!
— Да, не знам, не си спомням. — Той гледаше омаяно. — Там, откъдето е дошла? Може би всички ще разберем, когато се озовем там.
Дишането на Фин беше шумно и тежко.
— Ти ѝ позволи…
— Не става въпрос дали съм и позволил или не. Тя го направи и това е. — Конал смушка жребеца и се отдалечи настрани, за да не се налага да я гледа в очите. — Не трябваше да водиш Фин тук, Сет.
Не казах нищо. Фин също, слава на боговете. Според мен нямаше нужда от думи. Вместо това обърнах жребеца си и поех след него.
— Чакайте! Чакайте!
Някой се промуши между скупчените скали в края на залива толкова бързо, че си разпра якето. Гледах със зяпнала уста как Джед се катереше и плъзгаше по камъните.
— Чакайте! — извика той, хвърляйки нервни погледи към брега и останалия селкир. — Фин!
Конал дръпна главата на коня си, обърна го и впери поглед в момчето.
— Джед.
— Да! Почакайте ме!
Постепенно на лицето на Конал пропълзя страх, който бе точно копие на моя.
— Мамка му, Джед! Тичай!
Още докато викаше, момчето се втурна към него, сякаш участваше в някакъв убийствен лов и съдейки по изражението му, очевидно смяташе, че е точно така. След това всички видяхме как първия селкир се затичва към Джед по брега. Въпреки невероятната му скорост съществото не оставяше впечатление да се е забързало кой знае колко.
Джед се изтегли назад, към дюните, но то продължаваше безмилостно да скъсява разстоянието. Момчето отстъпи крачка назад, после още една; страхуваше се да му обърне гръб.
— За Бога, Джед, казах ти да ТИЧАШ!
Джед нямаше друг избор. Обърна се и излетя като стрела.
Краката на Фин се мятаха от двете страни на жребеца, но той, разбира се, не помръдна. Аз я прегърнах, притиснах ръцете ѝ към тялото, и леко я повдигнах нагоре, за да изгуби опора.
— Стой спокойно — изръмжах ѝ. Докато ругаеше и се опитваше да се изтръгне от ръцете ми, добавих: — И не слизай от проклетия кон. Стой тук.
Внезапно тя застина, предавайки се, и този път звучно изхълца. Аз не ѝ обърнах внимание, просто пришпорих коня в галоп след Конал. Джед продължаваше да тича, да се хлъзга и да се спъва, ръцете му потъваха в лепкавия пясък, морската вода мокреше краката му. Той падна по лице и задрапа да се изправи, останал без дъх и сили, местейки обезумелия си поглед от съществото към коня на Конал.