— Ангхис — казах аз.
Той не отвърна. Гласът му вече се бе изгубил, а животът му отлетя когато Конал го свали от коня и го залюля в ръцете си, плачейки и викайки името му.
Ще ми се да можех да кажа нещо: исках да предупредя Конал, че стърчащият метал раздира гърдите му, смесвайки кръвта му с кръвта на Ангхис, но не мисля, че това щеше да му направи впечатление. Мисля, че в онзи момент той бе готов да приеме острието в сърцето си, ако това щеше да върне обратно приятеля му.
2
Не можех да не го призная на жените на Григар: те бяха жилави. Твърди като вечния лед. От какво ли бяха направени душите на Рейлтин и Ленора? Във вените им течеше разтопена стомана.
Не мога да кажа, че Рейлтин не пожела да си отиде с Ангхис. Тя постъпи по същия начин като майка си и Григар: насили се да остане. А имаше избор. Каквото и да си мислеха простосмъртните, тя имаше избор. Щяхме да вземем детето и да го отгледаме; признавам, че това не ми беше по сърце, но щяхме да го направим. И мисля, че щяхме да свършим добра работа.
Може би ако ставаше въпрос само за Конал, тя щеше да му остави детето. Но трябваше да добави и мен към уравнението, и аз знаех, че онзи ден в Торнаший, в стаята, залята от слънчева светлина, тя обмисляше точно това.
Очите ѝ бяха кървясали и тя притискаше малката Фионуала към гърдите си така, сякаш тя бе единствената ѝ връзка с живота. Бебето бе грозно малко същество, чернокосо, със стреснат поглед, но когато не ревеше, беше много глезливо. Очароваше ме. Струваше ми се, че можех да започна да го обичам, така, както всички обикват бебетата. Останалата част от предсказанието не ни беше известна, но Рейлтин и без това се страхуваше от него. Не можеше да се насили да ме погледне, но бе вперила в Конал поглед, изпълнен с неописуеми гняв и мъка.
— Тя остава тук — изсъска сестра му. — Детето ми остава тук, където ще е в безопасност. Завинаги, Конал. Чуваш ли?
— Чувам те, Рейлтин. Аз…
— Не ме наричай така! Никога повече!
— Рей… Стела, сега не е моментът да се вземат решения. Моля те. Не му е времето.
— Напротив. Време е. И ти никога няма да споменаваш на Фин за другото място. Никога. Само тя ми е останала от Ангхис и няма да се отделя от мен. Млъквай, Сет!
Аз вдигнах отбранително ръце.
— Никога не съм…
— Това не е твоя работа. Стой далеч от детето ми. Тя няма нищо общо с теб.
— Знам. Аз…
Щитът ми бе свален и макар това да бе подъл номер, тя се възползва от слабостта ми и силата на презрението ѝ буквално ме блъсна назад. Аз разтърках слепоочията си, преглъщайки една ругатня, защото трябваше да се съобразя с мъката ѝ. Но вече се страхувах от нея; страхувах се от онова, което можеше да направи.
— Набийте си го в глупавите глави — изсъска тя. — Кейт не може да бъде победена. Аз ѝ бях приятелка и съветничка няколко десетилетия и вие няма да я победите. А аз? Аз я предадох заради любовта си, а сега любимият ми е мъртъв. Тя получи половината си отмъщение. Ако се върна там, тя ще си вземе и втората половина, и бъдете сигурни, че няма аз да съм убитата. Знам това по-добре от вас. Тя е твърде жестока, за да убие точно мен.
— Стела, ние ще защитим детето. Знаеш го…
— Абсолютно сте прави, че ще го защитите, и ето как ще го направите. Слушай ме внимателно, Конал — изръмжа тя. — Чуйте ме и двамата. Заклевам се в живота си. Вие сте ми свидетели, че се заклевам никога да не се върна там.
Гледах я втренчено.
— Моля те, недей — помолих аз Рейлтин. За пръв и последен път в живота си.
Тя студено и твърдо ми обърна гръб.
— Никога повече няма да прекося Воала. Това се заклевам, Конал. В живота си.
В настъпилата тишина аз чух непривичния звук на плача на Ленора.
— Стела — прошепна Конал. — Какво си направила?
Ех, какви ли не лъжи чу това дете през следващите шестнайсет години. Но аз нямах нищо общо с това.
Тя растеше сама. Не можеше и да бъде другояче с майка, която бе твърде студена дори по стандартите на Ший. Живееше в сянката на Воала, без дори да подозира за съществуването му, така че нямаше нужда да се опитва да я забележат. Нямаше как да знае с какво да започне. И естествено, никой не можеше да ѝ дава съвети. На Ленора, разбира се, би ѝ се искало; на Конал още повече. Но никой не можеше да спори със Стела.
А тя въобще не общуваше с мен. И аз нямах никакво намерение да се противопоставям на това.
Навъсеното малко същество с бледи, изпъкнали очи, ми напомняше за дълбоководна риба. Колкото повече растеше, толкова повече ми заприличваше на змиорка, която се е притаила в тъмнината, срамежлива и самотна, криеща смъртоносните си зъби. И трябва да знаете, че не сте научили какво е вродена омраза, докато не я видите в очите на едно шестгодишно дете.