Конал ми хвърли поглед, удържайки с усилие смеха си.
— Фин, имам доста добра представа как се чувстваш през повечето време. Това не е необичайно, нали? А надникването в ума ти е като да гледам през осветен прозорец — понякога не мога да се удържа, макар да не е прилично да гледам.
— Някои от мислите ѝ направо смазват — вметнах аз.
Той се престори, че не ме е чул.
— Но, Фин, колкото и да те обичам, имам доста по-важни неща за вършене от това да надничам в главата ти по цял ден.
Тя погледна към огъня и хвърли в него една съчка.
— Чувстваш ли се по-добре от това?
— Не. — Сега дори аз можех да видя, че тя едва сдържа усмивката си. — Че кое може да е по-интересно от мен?
Този път той се засмя на глас.
— Скоро ще можеш да го контролираш и да блокираш. Като… — Той погледна към Джед, а след това виновно и към мен. Видях го как преглътна. — Както и да е. Не се притеснявай. Ще свикнеш.
— Сигурна съм в това — отвърна спокойно тя. — Ще свикна и да бъда несъщество.
Той сви рамене.
— Прости ни, че ти съсипахме живота, Фини, но го предпочетохме пред това да изгориш на кладата. — Той протегна ръка.
Тя не помръдна.
— Това не оправдава лъжите ви.
Конал свали ръката си.
— Фин. Ти не си толкова ядосана, колкото си мислиш.
— А това — сопна му се тя — означава, че пак ме лъжеш.
— Добре. — Конал се изправи, грабна коженото си яке и прибраната в него юзда иззвъня. — Трябва да се успокоиш. А аз трябва да отида при Ейли. — И той се отдалечи, без да се обръща назад.
Фин разрови огъня. Изруга тихо и примигна.
Не исках да изпитвам съчувствие към нея, но то се появи от само себе си.
— Дръж си устата затворена, дечко. Така после няма да ти се налага да съжаляваш за казаното.
Очите ѝ проблеснаха. Тя процеди през зъби:
— Мразя те.
— Знам — отвърнах аз и в главата ми проблесна спомен; след миг вече го нямаше.
Ах, горката малка глупачка. Той бе единственият, който имаше нещо общо с нея; нищо чудно, че го обичаше, нищо чудно, че имаше нужда от него.
Всъщност не беше съвсем вярно; вече не. Джед не каза нищо, но ме гледаше като верен ротвайлер. Тя демонстративно се отмести от мен и се притисна към него. Не можах да не забележа как той се вцепени и дори когато я прегърна през раменете, у него се усещаше колебание. Значи не я харесваше.
Скоро щеше да съмне. Небето над източния край на гората бе започнало да просветлява, разкривайки дърветата, наредени като мълчалива армия. Спеше само Торк и хъркаше като повреден трактор. Шона седеше и се взираше в огъня, докато точеше ловния си нож, пъхнал в ушите си слушалките на любимия си айпод.
Изправих се и се протегнах.
— Изпусна крайния срок, Кулан.
Джед примигна, а аз кимнах към небето.
— Щеше да си мъртъв до полунощ.
Може би това не бе най-утешителното нещо, което можех да му кажа, но му желаех доброто.
Странно колко малко неща усещаше. Мъката я тормозеше като опрян в гърдите нож, който се опитва да пробие копринената си ножница, но все още не е успял да я докосне. Тя бе видяла как Леони скача във водата, но това не се беше случило в истинския живот.
Все още не.
Истинският живот. Всъщност не ѝ беше трудно да приеме, че това е той. Не беше обърнала гръб на дома си — не още. Но Джед трябваше да си отиде. Приятелството си е приятелство, но приятелите могат да се окажат пречка. Мястото му не беше тук. А нейното беше. Изненада се с каква лекота се съгласи да се освободи от него.
Фин. Не допускай студения метал в сърцето си.
Значи след всичките години Леони беше намерила време да ѝ изнесе лекция. Колкото и да бързаше към собствената си смърт. Фин потрепери от възмущение.
Ние сме студени същества, Фин, студени. Ще трябва да се бориш, за да запазиш човешкото у себе си.
Това не беше нечовешко. Тя се притесняваше за Джед. Не, умираше от страх, след онова, което се случи — едва не се случи — на брега. Страхът разяждаше сърцето ѝ като личинка.
Във всеки случай, беше казала тя, забелязах, че майка ми не се бори кой знае колко.
Единствената реакция на Леони бе нетърпелива въздишка. Не обвинявай майка си, Фин. В сърцето ѝ има бучка лед, защото тя се нуждае от нея.
Абсолютно. Онова, от което се нуждаеше Фин, бе също бучка лед, която да запази собственото ѝ сърце. Нещо, което да го направи неуязвимо за личинките на страха.
Освен това всичко се свеждаше до простата истина. Това място бе нейно. А не на Джед.