Сънят идваше на вълни, този път смущаван не от сънищата за майка ѝ, а от пулсиращото негодувание, страх и вина. Когато слънцето се появи между върховете на боровете, сипейки златисти лъчи, тя вече бе будна и видя завръщането на Ейли и Конал. Те не се докосваха, но Конал бе изгубил обречения си вид, а Ейли изглеждаше доста доволна. Фин се надигна и се отдръпна настрани от спящия Джед.
— Недей да ме наказваш с мълчание, Фин. — Конал седна до нея. — Трябваше да отида. Съжалявам.
— Всичко е наред.
— Не, не е. Знам, че беше тежка нощ. Съжалявам, че не останах с теб, но сам не се чувствам щастлив. — Той отмести смутено поглед. — А и не бях виждал Ейли от доста дълго време.
Фин завъртя очи и сподавено се засмя. Когато отново го погледна, той ѝ се ухили нагло.
После взе ръката ѝ и я огледа.
— Ейли се е справила много добре. Няма да остане белег.
Беше ѝ писнало да слуша за талантите на Начупените устни.
— Сън ти трябва, приятел, не романтика.
— Аха, командаджийка се извъди — изсмя се Конал. — А Начупените устни ти направи услуга.
— Все тая. — Тя го погледна. — Кога смяташ да се наспиш?
— Няма да спя — рече тихо той. — Така. Ако ти е омръзнал високия кон, искаш ли отново да опиташ моя? Този път за забавление. — Той събра косата ѝ на конска опашка и я пристегна здраво. — Едно хубаво надбягване ще прогони всякакви мисли за смърт и ревност от главата ти.
Тя повдигна вежди.
— Безопасно ли е?
— Когато си с мен, да.
— Как се казва той?
— Няма си име. Той не е такъв кон. — Конал се усмихна. — Е, какво ще кажеш?
Тя щеше да умре. Не можеше да повярва, че го е направила отново и то доброволно този път. Смърт от воден кон, препускащ с всички сили — какъв начин да си отидеш от този свят.
Фин се притискаше силно към гърба на Конал — отчасти, за да не може вятърът да ѝ духа в очите, но най-вече защото я беше страх да погледне — така не виждаше нищо освен част от ризата му, а ухото ѝ се притискаше болезнено към ножницата на гърба му, докато ужасът помпаше адреналин в кръвта ѝ. Когато конят заби копита в пясъка и след кратко плъзгане се спря, Конал я хвана през кръста и я придърпа пред себе си.
— Този път ти ще го водиш. Вдигни поглед, миличка. — Конят подскочи напред.
Когато Конал пусна юздите, тя ги сграбчи, заслепена от мятащата се копринена грива. Ръката на Конал се задържа около кръста ѝ достатъчно дълго, за да успее да възстанови равновесието си, достатъчно дълго, за да успее да се вкопчи в юздите и да усети зиналата паст на коня. След това той я пусна.
Конят се впусна напред и тя се наведе, сливайки се с галопа му. В далечината се виждаха надвисналите над пясъка скали, които стърчаха като начупени кости и тя си помисли, ако въобще можеше да мисли, че ще се разбият в тях като вълна. Тогава, сред плющенето на гривата и свистенето на дробовете си тя чу гласа на Конал в ухото си. Щом пясъчната ивица свърши, тя заби пети и конят отскочи. Купчината скали се сля в неясно петно под краката им. Фин нададе вой и то не от страх.
Когато копитата докоснаха късата трева и твърдата земя, конят завъртя глава и я погледна. Фин можеше да се закълне, че той се смее, но и самата тя трудно щеше да изтрие усмивката от лицето си.
Конал отново обърна коня и го накара да скочи от скалите. Той се спря на брега, душейки соления въздух. Животното копнееше за още скорост, мускулите му потрепваха, то зашляпа с копита в плискащите се вълни и се загледа в морето. Лия оплези език и легна на пясъка.
— Хубаво, а?
— Аха — отвърна тя, когато най-после успя да си поеме дъх.
Конал взе юздите от ръцете ѝ, свали я от коня и скочи след нея. Той седна на пясъка, сплете пръсти на тила си и се загледа в слънцето. Лия се отърси от пясъка и легна в краката му; конят джапаше щастливо с копита във вълните, а Фин полегна сънливо назад и се загледа в безкрайното небе.
Тя облиза зъбите си с език.
— Джед трябва да се прибере у дома — каза най-накрая тя.
— Да, знам.
— Аз няма да отида.
Мина доста време преди Конал да ѝ отговори.
— Ще видим — каза най-накрая той. — А аз ще отведа Джед веднага, щом мога.
— Няма да отида и ти го знаеш — рече тя. — Нали умираш от желание да вбесиш майка ми.
— Фин…
— Сам го каза снощи. Забрави ли?
— Бях ядосан. Тук не е безопасно за теб.
— И там не е безопасно — сопна му се тя. — Не е безопасно за никого.
— Шаная Рууни? Трябваше да те нашамаря заради това.
Тя се наежи.
— Точно ти не ми ги приказвай такива, не и с тоя меч на гърба. Какво щеше да направиш ти, да ѝ отрежеш главата с него?