Добре, това вече събуди любопитството ми. И дързостта ми, но аз винаги съм си бил дързък. Настъпил бе моментът да убивам, да завладявам чуждо човешко съзнание, да се надпреварвам или да предизвиквам. Какво можех да направя, когато след вековете, прекарани в изгнание, ме бе подгонила скуката?
О, да вървят по дяволите честта, личния живот и моралните скрупули на брат ми. Аз се плъзнах в съзнанието на момчето.
Той отвори дъсчената врата, задържа я, за да не се блъсне силно в касата, и преглътна вика си, когато в палеца му се заби една треска. Аз изпитах същата болка като него; ако можех да използвам своята ръка, щях да го плесна.
Но аз не бях той. Можех да го чувствам, да го чувам, бях свързан с него, но не бях… той. По някакъв начин бяхме разделени; сякаш висях отстрани на движеща се с пълна скорост кола и изпуснех ли се, щях да падна на земята. Нещо не беше наред. Богове, наистина бях объркан.
Но дързостта не ме напускаше. Любопитството не ми позволяваше да си тръгна.
Момчето издърпа със зъби треската от палеца си, усещайки вкуса на кръвта. Подуши мириса ѝ и внезапно го заля усещането, че езерото е пълно с черна кръв, съсирена, неподвижна и смърдяща. Аз почувствах вледеняващия му страх, омразата му към водата, и това въобще не ми хареса.
Спри се, дете.
Той несъзнателно ми се подчини. Прогони треперенето си и претърси колибата. Нищо. Искаше му се да се изплюе от яд заради пропиляното време и аз се чувствах почти по същия начин. Вътре нямаше нищо освен пластмасов стол, който изглеждаше като изкопан от сметище, разнебитена пластмасова маса, две празни кутийки от бира, половинка нарязан хляб и няколко сивкави одеяла. Както и купчина парцали в ъгъла.
Когато се пресегна да ги разрови, ръцете му трепереха и той изръмжа нещо под носа си. Глупак, да се страхува от сенките и тишината. На света имаше много по-лоши неща; и аз знаех, че той е наясно с това. Раздразнен до степен на безразсъдност, той вдигна купчината парцали и я разтърси. Нещо падна с глухо издрънчаване на пода и проблесна. Аз го погледнах заинтригувано през очите на момчето, което постепенно започна да изпада в паника.
Не можех да не призная, че мислите му летяха бързо: хлябът се продаваше нарязан, а острието на ножа бе дълго, твърде дълго за изкормване на риба. Металът събра в себе си всичката светлина и проблесна смъртоносно. Дръжката бе зацапана с тъмни петна и когато момчето я докосна, ръката му потрепери.
То знаеше как изглеждат петната кръв.
Когато преобърна леко ножа с два пръста, през ума му мина мисълта за полицията. Но тя се задържа там само за секунди и бързо отлетя. Забрави. Не можеше да каже на полицията, не можеше да каже на никого. Щеше да забрави какво е видял, щеше да забрави, че въобще е идвал тук…
Нещо зад нас изскърца. Дъхът му застина в дробовете ни. Още преди нощният хлад да достигне до гърба му и двамата знаехме, че вратата се е отворила.
Той не искаше да се обърне.
О, Господи.
Но трябваше да го направи. Аз го накарах. Много бавно той се завъртя. Дишането му бе единствения звук в стаята. Очевидно си беше шумно по рождение. Когато вдишваше, се чуваше тихо свистене, и издишваше по същия начин.
Отразената от острието светлина проблесна в очите на скитника и го заслепи. За миг мъжът изглеждаше като замаян.
Всеки от нас побърза да се възползва от това: аз изхвърчах от главата на момчето със светкавична скорост и продължих да наблюдавам от тъмното навън; момчето просто се изстреля напред. Крещейки от ужас, то се блъсна в скитника и той залитна настрани. После малкият се промуши покрай него, изхвърча навън във влажния въздух и побягна.
Тичаше замаяно между дърветата, неспособно да намери пътя. Трябваше да остана с него, да му помогна; но не можех. Не и след като скитникът се бе върнал. Аз имах свои планове; момчето си имаше неговите. То се подхлъзна и зашляпа тромаво из оплетената трева и калната вода.
През цялото време момчето знаеше какво го очаква.
Аз си поех дълбоко дъх. Какво? Вече не бях в главата му, а знаех какво си мисли.
Щеше да се случи всеки момент: хващането на ръката му и ударът с ножа…
Богове, бях се приближил твърде много до него, познавах съзнанието му. Притиснах ръце към ушите си и се опитах да го блокирам.
Той нямаше да чуе приближаването на скитника…
Няма от какво да се страхуваш, исках да извикам аз. Остави ме на мира. Бягай и се спасявай. Махай се от погледа ми, живота ми, главата ми…
То нямаше да чуе скитника…
Но го чу. Когато се спъна в бодливата тел и тя разкъса кожата му, момчето чу гръмотевичния смях на скитника също толкова ясно, колкото го чух и аз. Когато успя да се прехвърли през оградата и се стовари тежко на пътя, то се надигна и побягна бързо, точно както му бях казал.