Безсъмнено поглед на зъл дух; безсъмнено — Върховния дух на крокодилите!
Чиганго най-сетне се овладя. Пък нека да е дух. Разпятието на гърдите му щеше да го предпази от всяка магия. При това в ръцете си държеше пушка.
Той беше предопределен да погуби тоя зъл дух.
И трябваше да го погуби!
Патер Симон стисна оръжието си с потръпващи ръце, прицели се — там, където беше едно от уязвимите места на крокодилите, малко зад окото, в ушната гънка.
И натисна спусъка.
Гърмежът разтърси необичайно стихналата природа. Павианите по дървото полудяха, разквичаха се, изкатериха се още по-нагоре до самия връх, по най-тънките клони, които едва ги удържаха.
А Трипръстия?
Той стоеше на мястото си, видимо озадачен — повече от гърмежа, отколкото от раната си. После, сърдит, отново подскочи да достигне тогова, който опитваше да му причини болка.
На слепоочието му личеше дупката от куршума, из която се оцеждаше яркоалена кръв.
Ясно, човекът, заклинателят на крокодилите, не бе успял да улучи мозъка му. Пък и отде можеше да знае колко малък е тоя мозък?
Чиганго отново вдигна пушката. Тоя път към гърдите, към мястото, където би трябвало да се намира сърцето, между двете уродливи лапички.
Нов изстрел!
И нов взрив от крясък на павианите. И нов подскок на Трипръстия, който скок ясно издаваше, че и тоя път оловото не бе попаднало на предназначението си. Раната кървеше, но чудовището все едно не я усещаше.
Третият куршум бе насочен в окото. А ръцете на стрелеца вече трепереха. Изгубил бе вяра в себе си, изгубил бе вяра в божествените сили, на които се осланяше.
Затова не попадна в целта, а нейде между двете очи и куршумът направо се хлъзна по бронираната кожа, рикушира, без да причини никаква вреда.
Несполуката
Трудно се получава разрешение за резервата, още по-трудно — за проникване на острова, където се провеждаха наблюденията върху затворения тиранозавър. Ала Франсоа Риго успя без особени усложнения да си издействува такова посещение, когато секретарят му предварително обеща на доктор Натрик Бор огромна субсидия за института му.
И ето, от заранта милионерът гостуваше на учения, след като бе долетял със самолета си, придружен от секретаря и телохранителя Кнут Нилсен. И както се полага на щедър меценат, му бе предоставен най-добрият апартамент в жилищната сграда, разположена зад лабораторията, от която почваше закритият мост към острова.
Франсоа Риго вече бе минал по тоя мост до наблюдателницата, откъдето, незабелязан от исполинското влечуго, го бе заснел с кинокамерата си и бе записал на специално донесената апаратура издаваните от него звуци.
Сега, седнали под тента на верандата, двамата, домакинът и гостът, разговаряха за видяното и за бъдещите си планове.
Бавно, отпуснато, както винаги, Франсоа Риго сякаш се оправдаваше за своята слабост:
— Това е моето увлечение, наричат го хоби. Колекционирам гласове. На птици, на насекоми, на зверове. Но това тук ще бъде, изглежда, най-интересното. Уникално!
Доктор Патрик Бор, едър, широкоплещест, все още с фигура на атлет, с рано побеляла буйна коса и бурска брада, с гъсти черни вежди над сиви очи, с обгоряло от слънцето лице, съвсем не приличаше на такъв учен, какъвто бе. Повече — на пътешественик, на морски вълк, най-малкото на ловен надзирател в резервата.
— Другите идват тук, за да убият някое животно и да се фотографират с крак върху трофея си. А вие…
Риго поклати глава:
— Колкото и да ви изглежда странно, аз не съм убивал. Нещо повече, никога не съм стрелял.
Доктор Бор не сдържа учудването си:
— Сериозно? А сте един от най-големите търговци на оръжия.
— Бизнесът си е бизнес — усмихна се Риго. — А вкусовете — съвсем различно. И аз някога мислех като вас. Влечеше ме друго, музиката. Не пусках цигулката. Исках да стана голям изпълнител. Докато един ден баща ми ме изведе на балкона да ми покаже някакъв странствуващ цигулар. Клетият, вече свършил свирнята, протягаше омазнената си шапка за някоя подхвърлена монета. Нищо друго не ми каза, само това: „Такъв ли искаш да станеш?“
— И вие зарязахте музиката, така ли?
— Не я зарязах. Навсякъде нося и цигулката си. След напрегнатата работа се разтушавам с нея. Но се записах да следвам медицина. Все не исках да се заема с работата на баща си. Мечтаех да помагам на хората…
Доктор Бор го гледаше с нескрито любопитство. Колко сложен е наистина човекът! Изтъкан от противоречия. Но премълча — защо да го казва, та то е проста истина?
Насреща, отвъд малката поляна, почваше джунглата. И от нея лъхаше на вълни странен мирис: на влага, на гнило и на най-сладостни ухания. Лъхаше покой. Денем гората сякаш е символ на спокойствие. За всички. С тихо бръмчене събират мед пчелите, подсвиркват си птици тъкачки, бърборят папагали, хихикат дребни нектарнички. А из пистата скрибуцат без спиране едри зелени жетвари.