Не му оставаше нищо друго, само да чака. А какво ли можеше да дочака от един неуязвим зъл дух?
Поне да стои неподвижен, та дано го забрави.
Ала павианите по върха не мируваха. Пощурели от страх, от безсилна ярост, те се друсаха по клоните, лаеха прегракнало, кършеха вейки и замерваха с тях Трипръстия, който се въртеше и пръхтеше като ковашки мех около дървото. Ако беше друг противник: леопард, та и лъв, дори крокодил, едрите гривести самци, първенците щяха да се хвърлят, да се бият с него, да защитят стадото. Тоя път не смееха. Не срещали такъв враг, бяха изгубили цялата си вродена дързост само пред неговия вид.
Човекът седеше на клона, скован от ужас. В главата му се блъскаха безредни, объркани мисли. Всъщност не и мисли, а накъсани хрумвания, проблясъци за неизяснени чувства: и страх, и гняв, и безпомощност едновременно.
Навярно тоя, Върховния дух на крокодилите де, го гонеше, за да го накаже, че се бе отрекъл от бащините вярвания. Или пък Христос не искаше да му прости, дето продължаваше със заклинанията си над крокодилите.
Може би…
А толкова ли могъщ беше Всевишния? Дали не бе прав Мулумбе, който понякога го питаше заядливо: „Какъв е тоя ваш бог, уж всесилен, създал целия свят, а оставил да убият сина му?“
Струваше му се, че ще полудее. И от страх, и от негодувание, и от срам — от всичко вкупом.
Чиганго внезапно трепна. Някой подскочи до него. Той понечи да замахне с приклада, но отпусна ръка. Беше панголин, безобидният мравоядец, подобен на огромна шишарка, който се спускаше от клон на клон надолу, по-далеч от шумната близост с маймуните.
Но не слезе на земята. Съзрял беснеещата страхотия, благоразумно спря на по-долния клон. За жалост не прецени възможностите на хищника.
Трипръстия подскочи като изригната канара от злост и сила и когато се стовари обратно на земята с гръмовен тътен, мястото на злочестия мравоядец беше празно. А тиранозавърът, вирнал уродлива глава, преглътна още веднъж, после отново се завъртя около дънера, като не откъсваше поглед от изтръпналия при вида на станалото човек.
Защото по същия начин можеше да изчезне и той в тая бездънна паст, ако тя успееше да го докопа.
Случайно видя, че това над главата му съвсем не е клонка, а зелена дървесна змия, замръзнала неподвижно, престорила се на клон. И с присъщата на всеки човек ненавист към тия животни се приготви да я удари с пушката. Превари го птицата носорог. Едва долетяла дотук от съседното дърво след несръчния си летеж, тя кацна с явно облекчение, кацна тъкмо върху змията.
Дървесницата мигом оживя. Извърна се и впи зъби в крилото й. Ала за беда и тя не прецени своите възможности. Тромава в летежа, в борбата птицата се оказа достоен противник. Тя замахна с огромния си клюн и го стовари върху змийската глава. Зашемети я. В следния миг и двете паднаха на земята.
Трипръстия ги видя, ала дори не посегна към тях. Толкова незначителни му изглеждаха. Отново отправи поглед към дървесната корона, където подскачаха и крещяха павианите.
Внезапно Чиганго трепна от осенилата го мисъл.
Трипръстия — за него това беше Върховния дух на крокодилите, смяташе го неуязвим. А как бе изгубил четвъртия си пръст? Нали все някой му го бе откъснал? Кой можеше да бъде тоя някой?
Отде можеше да допусне, че и чудовището е същество като всяко друго, като лъвовете и крокодилите, от плът и кръв? Отде можеше да допусне, че някакъв бял учен бе успял да го създаде от едно вкаменено яйце отпреди седемдесет милиона години?
Пък и самият тиранозавър надали помнеше нещо оттогава. Толкова беше неговият мозък. За него не съществуваше минало, не съществуваше бъдеще. Само настояще. И още нещо — малко, съвсем мъничко собствен придобит опит освен наследения начин на поведение.
Навярно и той не помнеше, най-вероятно само му се мяркаха отделни представи от онова време: някаква яка ограда, която ограничаваше нагона му за бягане на простор… После наводнение, което го отнесе извън оградата… Борбата с вълните… Излизането на брега… Нападението на първия враг — крокодила… И другите врагове след това, от които трябваше непрекъснато да бяга. И все повече да намразва всичко живо… И своите жертви — отначало жаби, гущери, охлюви. После по-едри и по-едри, съответно на израстването му… Но все там, в непроходимата джунгла. Не излизаше извън нея, не излизаше на лов и денем, защото не понасяше дневната жар. Целият му живот представляваше само борба — стръвна, ожесточена. И когато търсеше своята плячка, и когато бягаше, за да не стане чужда плячка. Тъй — дни, седмици, месени, години наред… Само с тая грижа — да яде, да се пази, та да не изядат него… И растеше, растеше, растеше. Жабите, охлювите, гущерите вече не задоволяваха глада му. Преминаваше на по-едри жертви: горски антилопи, брадавчести свине, токачки, панголини, питони… Враговете, които доскоро го преследваха, сега хукваха презглава, щом го подушеха. Хиените с писък се шмугваха в шубраците, пантерите се изкатерваха по най-високите, достъпни за тежината им клони, крокодилите напускаха тинестите брегове, където се излежаваха на припек, и потъваха в дълбините.