Биволите го познаха. Не им остана време да се подредят, да разберат заповедта на водача си, а се пръснаха безредно на всички посоки.
Огромното влечуго си набеляза някакъв остаряващ бивол, догони го, блъсна го с крак, без да спира, разпра вътрешностите му с нокти и хукна подир едно изостанало малаче.
Тоя път не успя. Срещнал се бе отново с човешкото коварство. Без да я забележи, така добре прикрита с пръти и шума, кракът му пропадна в ловна яма, изкопана от бракониери за слонове или носорози. И той се строполи в нея. Наистина не можа да се вмести целият вътре, твърде тясна се оказа тя за неговия ръст. Главата и опашката му останаха отвън, ала краката и тежкото му тяло се заклещиха в нея. Двете предни лапички нямаха сила, колкото и да се напъваха, колкото и да дращеха пръстта, да го измъкнат.
Чиганго най-сетне повярва в добрите сили-закрилници. При вида на обезвредения враг надеждата му се възвърна. Щеше да се спаси.
Той плю по обичая върху амулета — крокодилския зъб, целуна по християнски дървения кръст и се свлече на земята.
После пристъпи боязливо към плененото чудовище. Мина откъм опашката му, то се знае, доста встрани, та да не го докосне в бясното си мятане.
Едва сега, огледал го в целия му ръст, в цялата му заплашителна уродливост, макар и безпомощен в ямата, патер Симон се изплаши истински.
Ала и в уплахата продължи да премисля. Какво да стори? Празната пушка вече беше безполезна. И най-силният удар с приклада й щеше да се стори на чудовището все едно допир със сламка.
Ех, ако имаше копие! С което да избоде очите му, да го ослепи. Така щеше поне наполовина да го омаломощи. Всеки, дори и зъл дух, който не вижда, е безопасен.
Какво друго да употреби вместо копие?
Какво — кол от някой бодлив храст.
Той се повъртя малко, докато намери каквото му бе нужно. С големи усилия, изподран от шиповете, успя да отчесне един клон. И се запъти да извърши това, което беше длъжен да извърши.
А нозете му трепереха от страх.
Приближи го, избиколи гигантската пръхтяща и фучаща глава.
Но се убеди скоро. Оттук не можеше, пречеше му израслата борасова палма, с удебелено в средата стъбло, чиито жълтеникави плодове са лакомство за слоновете. Навярно затова бракониерите бяха изкопали тук капана си.
Тогава се върна, та застана от другата страна. Премери се в подобните на зелени паници очи и замаха да удари по тях с шипестата тояга. Първо — едното, после — другото…
Ала звярът, успял да види друга жертва, отново полудя. Заизвива се, замята се, изпружи се цял, опрян на главата и опашката. Успя да поизмъкне от клопката тежкото туловище. Едната му лапа, тая, трипръстата, се вкопча в стената на ямата. Напъна. Тялото му се надигна още повече. Ето, и другият крак опита да се измъкне.
Човекът не устоя. Смелостта му стигна дотук. Той захвърли кола и хукна през саваната подир наскачалите от дървото и побягнали в същата посока, обезумели от уплаха павиани.
Похитители
Алиса, дъщерята на доктор Патрик Бор, хванала здраво волана да устои на друсането по неравната почва, водеше уверено лендровера из саваната, като внимаваше само да не начупи осите му в някой полуразрушен термитник или в дупка на тръбозъб.
Беше стройна, здрава девойка, облечена с лека блуза и къси панталони. Подстриганата й черна коса се развяваше волно от вятъра и това й създаваше явно удоволствие.
Студентка по етология, тя бе дошла през ваканцията в резервата, хем да се порадва още веднъж на „нашето зверче“, както казваше още от дете, хем да освежи теоретичните си познания от колежа с непосредствени лични наблюдения сред природата.
А главно — да се намира повече около баща си, та да следи дали спазва режима и дали взема редовно лекарствата си след прекарания инфаркт — уж лек, повърхностен, но за нея достатъчно тревожен.
Навред, додето стига поглед, се ширеше тревистата степ, оградена на запад, отвъд хоризонта, с мъгливите очертания на далечната планина, а на изток — от забулената в омара зеленина на галерийната гора — тясна ивица джунгла, която следваше извивките на реката, за да черпи от нея влага и сила.
Навред — треви. Остри, жилави, годни да оцелеят на дългите засушавания. Различни по ръст и цвят, сред които на места се подаваше червена гола пръст. Повечето ниски като зелен килим, сред който подобно на бухнали островчета се извишаваха туфите от садина, диво просо и ливадина, от слонска трева и сорго. Рядко, ту тук, ту там, се пъчеха тумбести баобаби, мощни, непоклатими самотници, които не понасят близост на други дървета, а зад тях, на групи по две-три заедно, чадърести акации разпъваха като шатри плоските си корони. Съвсем рядко се мяркаха уродливи памучни дървета, борасови палми и бодливи тлъсти алоета.