— Но той е болен, инфаркт… Знаете ли какво значи това? Тревогата може да го погуби…
Антонио Гомеш стисна челюсти, присви очи, любезността изчезна от държането му:
— Моля, приберете се в палатката!
Тя разбра, нямаше да го склони. Подчини се, влезе вътре. И седна върху опънатото походно легло.
Гомеш й поднесе няколко сандвича:
— Засега това ще бъде вечерята ви. Утре ще имате по-богато меню.
Навън вече се свечеряваше. Като черен дим мракът изпълзяваше от гъсталаците, обгръщаше стъблата на дърветата, омотаваше най-гъстите сплитания на лианите и епифитите, надигаше се нагоре, докато накрая угаси и последния сребрист здрач, който се процеждаше през редките листни пролуки.
След като пленницата му изяде поднесените сандвичи, Антонио Гомеш надникна през входа:
— Препоръчвам ви да затегнете ципа, та да не влизат москити и всякакви други гадини!
Когато девойката изпълни заповедта му, дадена под формата на съвет, той добави:
— И не правете опити! Никакви опити! Пред палатката ви по всяко време ще дежури някой от нас. Лека нощ!
Алиса не отговори.
И отново седна на леглото. Как да предупреди баща си? Само това — че е жива и здрава. Да не се вълнува. Знаеше колко я обича той, затова и тя му отвръщаше със същото. Майка си не помнеше, пък и не искаше да си я спомня, след като някога отдавна-отдавна бе напуснала и двамата подир някакъв киноартист. Известно време й пишеше трогателни писма, на които Алиса не отговаряше. Не можеше да й прости. Накрая и писмата пресекнаха…
Тя си представяше ясно тревогата на баща си, който знаеше, че дъщеря му винаги се прибира от саваната преди залез. А вече беше нощ. И нея я нямаше…
Навярно бе вдигнал на крак помощниците си, навярно се бяха пръснали да я дирят на всички посоки с лендровера, със самолета на баща й, а може и със самолета на Риго. Дали са открили нейната изоставена кола? Празна. Без нея.
Не можеше да чака повече, трябваше да предприеме нещо! Да се махне оттук! Макар че бе нощ, трябваше да тръгне към биологичната станпия. Още от въздуха бе успяла да се ориентира горе-долу къде се намира сега.
Внезапно нейде съвсем наблизо се чу пронизителен вой на хиена, после захванаха да се джавкат павиани, сякаш хиляда дявола се бяха събрали да се ругаят по съседните дървета, залаяха по-надалеч зебри.
Тия се бяха издали. Но колко ли живи твари мълчаха! Колко ли хищници дебнеха нейде съвсем наблизо?
Въпреки това! Тя беше длъжна да избяга, да успокои баща си!
Но как? Точно пред платнището, което служеше за врата на палатката, седеше някой от бандитите. И както се вижда, уморен и той от днешния напрегнат ден, бе заспал на самия й праг. А че спеше, това си личеше от равното му дишане. Изглежда, вече хъркаха в другата палатка и останалите двама.
Алиса изведнъж се сети. Не бе му обърнала внимание преди това. То бе преминало неусетно през съзнанието й, ала нали затуй е подсъзнанието — то го бе отбелязало й сега й го предлагаше, тъкмо когато беше нужно. Улисан с нея, с вкарването на самолета под навеса, пилотът бе забравил на мястото му ключа за запалване на мотора.
Навярно не допускаха, че тя бе завършила авиаторски курс, че се бе подготвяла на подобна машина. И че би могла да се възползува от тая си подготовка.
Оставаше само да стигне дотам, да запали и да излети, преди бандитите да я достигнат. Малка надежда наистина, но закъде човек без надежда? Удавникът и за сламка се хзаща.
Девойката извади една фиба от косата си, изправи я, после се залови да наточва единия й край, като го търкаше, колкото е възможно по-тихо, в долния ръб на неприбраната чиния от вечерята й. Търкаше и опитваше колко се е заострила. Бавко, противно бавно, после отново я натисваше, та чак разрани пръстите си.
Най-сетне прецени, че вече става.
Приближи до задната стена на палатката и се залови да я среже. А и тук — със същата бавност. Не стига, че фибата не беше наточена, ами и брезентът шумеше, докато тя се мъчеше да го пробие. Скърцаше, прашеше, струваше й се, че е разбудила не само охраната си, ами и цялата гора.
Но не. Притихнала, девойката чу — продължаваха да спят.
Тогава угаси фенерчето, разгъна направеното отвърстие, промуши се през него и излезе навън. Обгърналият мрак я ослепи, а върху й тозчас налетя с вой облак кръвожадни москити. Нямаше опасност от зараза, тъй като тя в Африка вземаше редовно протиаомаларийни препарати, но кожата й бързо се покри с едри смъдящи мехури.
Какво да стори, трябваше да ги търпи!
Съвсем безшумно Алиса се насочи нататък, а тъмнината. Тихо, бавно като охлюв. А то съвсем не беше лесно, на всяка крачка изпращяваше някоя настъпена съчка, удряше я шумно препречена клонка, плисваше звучно локвата, в която бе стъпила.