Тя се сковаваше на място, изтръпнала, че враговете може да са я усетили. После, поуспокоена, продължаваше.
Почти опипом достигна самолета, опипом потърси стълбичката за кабината. Вече бе сложила крак на първото стъпало, когато изпищя като пеленаче уплашен лемур. Викът му разбуди заспалите по върховете маймуни, които закоещяха, сякаш се бе подпалила гората, разкрякаха се птиците.
Такава глъч! Кой би допуснал само преди миг, че наоколо има толкова много кресливи гърла?
Пръв изскочи навък Антонио Гомеш и сепна с фенера си заспалия пред палатката й пазач, който тозчас рипна на крака, но като видя, че ципът е неразтегнат, се успокои.
Алиса се притаи вцепенена. С нарастваща надежда. Проклетникът не бе погледнал палатката й отзад.
Гомеш накара часовия да спи, а той седна на неговото място.
И тогава, за проклетия, му хрумна тъкмо туй, от което Алиса се боеше, хрумна му да насочи лъча на фенерчето към самолета.
И я видя. Скочи на крака, хванал автомата, и притича към нея:
— Какво правите тук?
Тя приведе глава. Всяка съпротива беше безсмислена. Върна се обратно. Събудили се бяха и останките двама бандити. Хванахя я, надянаха на китките й звънтящи белезници и я натикаха отново в палатката.
— Извинете, мис! — поклони се Антонио Гомеш. — Вие ме принуждавате да постъпвам тъй, явно некавалерски. С вашето безразсъдно поведение.
И я остави безпомощна, обезсилена да изчака края на нощта.
И обезверена.
Тревога
Времето минаваше. Слънцето вече клонеше на запад, а пък Алиса не се връщаше. Привършил днешната си работа в лабораторията, доктор Бор беше излязъл на верандата и крачеше уморено от единия й край до другия.
От прозореца на госта му звучаха „Циганските напеви“ на Сарасате.
Странно! Истински артист! А как пропилява живота и таланта си. Защото за Патрик Бор оная търговия, с която се занимаваше Франсоа Риго, беше явно пропиляване. Всеки може да стане търговец, и то на смърт, не всеки — музикант.
Как е устроен светът, та повечето хора се занимават с онова, което не им е работа.
Но този, изглежда, със същата виртуозност вършеше и бизнеса си. Ако не печелеше, и то свръхмерно, не би предлагал такива щедри субсидии.
Внезапно мелодията прекъсна недовършена. И само след минута на верандата излезе самият цигулар.
Сякаш забравил резкия отказ на предложението му, той се усмихна сърдечно:
— Доктор Бор, щях нарочно да ви търся. Много ми харесва у вас. Мога ли да си изпрося още един ден престой? И аз имам нужда от почивка, да си отдъхна за малко от грижите и напрежението.
Какво можеше да му отговори един възпитан домакин?
— Моля ви! — рече той. — Чувствувайте се като у дома си!
Риго седна в шезлонга до него.
Отсреща, в сянката на наскоро засадения евкалипт, стоеше привидно небрежно подпрян на дървото, с цигара в ръка, телохранителят му Кнут Нилсен. Добросъвестен беше, верен като куче. Понякога — дори досаден с бдителността си. Всъщност нищо чудно. Гледаше човекът да запази хляба си. Израсъл в беднотия, дълго време безработен, след това — наемник в африканските междуособици, накрая бе постъпил като телохранител. Някъде по средата, между безработицата и наемничеството, му се губеха няколко години, които упорито отбягваше да споменава. А тъкмо тая премълчавана дейност най-много ценеше работодателят му. Кнут владееше оръжието до съвършенство, нали нищо друго не бе правил? Ако изпуснеше тая си работа, трябваше отново да избира: безработен или наемник. Или — престъплението. Тъй се обясняваше добросъвестността му. Впрочем това се отнася не само за него, а за всеки, който освен ръцете си няма нищо друго.
Франсоа Риго заговори тихо, вече забравил телохранителя си:
— Успях най-сетне да ви издебна в почивка. А за вас се говори, че въобще не почивате.
Ученият отвърна:
— Като всяка мълва, и тая преувеличава. Но има и нещо вярно. Понякога се замислям дали не съм машина, електронноизчислителна машина, която гълта и гълта все нови и нови задачи. Иначе се разпрограмира. Впрочем това навярно се дължи на произхода ми.
— А какъв е той?
— Баща ми беше беден фермер. И ни се налагаше всички да работим. От сутрин до вечер. Мен пък ме влечеше науката. Денем орях, жънех, копаех — вечер учех. После и в колежа същото: нощна смяна в автомобилния завод, през деня на лекции. И изпити… Така се нагоди машинката ми… В свободното време, а как ли намирах свободно време, се занимавах с бокс… Във войската бях летец. Дори когато почивам, аз пак премислям.
Риго опита да се покаже по-интимен: