— Сега например какво премисляхте?
— Грижи… Обикновени грижи на човек и на баща.
Издал се бе, наистина се тревожеше. А това улесняваше плановете на Риго.
Доктор Бор повтори:
— Грижи! А ведно с тях премислям новия си опит. Не знам каква полза има да реконструирам отдавна изчезнали видове. Дали не би трябвало да се заловя с друга, по-съвременна цел — да възстановявам изчезващите пред очите ни или наскоро изчезнали видове. Все така — чрез размножение в епруветка. Квагата, Стелеровата крава, гренландския кит, странствуващия гълъб, епиорниса, дронта и много-много други. Да няма Червена книга. Да „възкресявам“ не отречените от самата им създателка животни, а тия, които са унищожени или са пред прага на унищожението им от човека.
Търговецът тоя път може би беше искрен:
— Понякога завиждам на вас, учените. Че творите, че създавате блага за хората. Не като търговците, само вземане-даване на нещо, което други са произвели, други ще оползотворят, а ти дори не си го видял.
Доктор Бор безспорно не можеше да възрази нищо на тази мисъл:
— Наистина приятно е да съзнаваш, че си полезен. До момента, когато установиш, че изобретението ти не е донесло добро на човечеството, както си се надявал, а е попаднало в ръцете на хора, които го насочват в негова вреда. Примери безброй: и динамитът на Нобел…
— Намеквате — усмихна се Риго — за нашия разговор. Вижте какво, аз предлагам да отбягваме неприятните теми. Нека да си поговорим като приятели, без особени различия във възгледите. Да речем — за динозаврите. Приемате ли? Защо са изчезнали, като виждаме колко са жизнеспособни. Насреща ни е вашият питомец…
Съзнанието на учения бе заето все с въпроса защо още не се връща дъщеря му. Затова някак разсеяно отговори:
— Тоя проблем вълнува отдавна и мен. Но все още не се е избистрил напълно. Защото в същото време изниква нова загадка: а защо от време на време многохилядни стада антилопи гну тръгват да пътешествуват, да преминават реки и езера. И да гинат с хиляди? Също и лемингите, катериците, мравките, плъховете…
— Пренаселеност — рече Риго. — Безспорно.
— Нещо подобно твърди и Гржимек. Че това е естествен механизъм, природен регулатор за намаляване числеността на популацията, когато мине определен предел — като предпазния клапан на парния котел. Е, добре, да приемем, че е така! И щом го приемем, тозчас изникнат новите загадки. А защо не всички, а само част от тях? Кой определя коя част да бъде самоунищожена? Защо, да речем, лемингите се давят, а плъховете почват да мрат безпричинно…
— Така е — рече Риго, — щом се отказахме от бога.
Съвсем не беше религиозен. Вярваше само в един бог — парите. Рече го повече на шега:
— Едно време на всяко запитване е имало само един отговор: „Тъй е наредено от бога.“ А вие, учените, дето все питате „защо“, ни усложнихте живота.
Доктор Бор разбираше от шега, това е присъщо на интелигентния човек, но сега съвсем не му беше до шеги. Затова не можа да отговори в същия тон.
— Наистина — рече той. — Това е науката, откъдето и да я погледнеш. Всеки разрешен научен въпрос поставя нови десет „защо“. „Отговорите на проблемите нарастват в аритметична прогресия, а възникналите от тях нови проблеми — в геометрична“. И ето ти го проблемния взрив. Освен демографския, освен информационния…
— А защо са специалистите? — подметна Риго, колкото да удължи разговора, макар че и неговата мисъл не беше тук, и тя — около дъщерята на учения, но с друга грижа — ще успее ли толкова старателно подготвяното изнудване.
Патрик Бор заговори бавно:
— Наистина специалисти има. И ще станат повече — още един демографски взрив от специалисти. Но и тяхното време като че ли отминава както на динозаврите. Колкото по се развива науката като цяло, колкото по се специализира, колкото служителите й навлизат по-дълбоко в своята тясна специалност, толкова по-малко време им остава за онова, което простодушно наричахме „обща култура“. Компетентни само в своята област, сковано едностранчиви, та дори и нея неуспяващи да обхванат изцяло, а истински невежи във всичко останало — общество от „образовани невежи“, ако мога така да се изразя…
— А изходът? — запита милионерът.
— Че знам ли го и аз? — вдигна рамене Патрик Бор. — В примитивните народи са слети в едно знания, поезия, религия, етика. Постепенно с развитието на цивилизацията отделните духовни дейности почват да се разграничават, надробяват се — едно сякаш безконечно деление… Мисля си, пък не само аз, не е ли вече време да преустановим тоя разпад, да пристъпим към обратния процес — към синтеза на отделните науки в една-единствена Наука, но написана с главна буква. Нещо повече, да слеем науката с етиката, научните постижения изцяло да отиват в полза на човека, пък не само на него, а на цялата природа, не в тяхна вреда…