Тоя път надеждата му не се оправда. Самецът не се отказа от нападението. Протръби сигнала си за атака с вдигнат хобот, притича заплашително напред и спря. Затъпка на място, зафуча яростно. На не повече от пет метра разстояние. Последваха го и женските.
Дали опитваше да го сплаши, както обикновено правят събратята му? И после победоносно се оттеглят, задоволили чувството си за важност.
Не, не беше само заплаха. Готвеше се за истински пристъп. Ето, притисна огромните си уши към главата, а хобота — към гърдите, бивните му се вирнаха напред. От гърлото му проехтя странен клокочещ звук — последно предупреждение.
Ученият виждаше злобните пламъчета в малките му очи, слушаше тежкото му дишане.
Нямаше отърваване!
Този не беше обикновен слон, беше „кали“. Тъй туземците наричат опасните животни, когато ги обхване някаква необяснима стръв за разрушение и за убийство. И ги унищожават, както в Европа мечките стръвници.
И този рано или късно щеше да бъде обезвреден от ловните надзиратели.
Някога… Не сега!
Сега нямаше никой, който да помогне на доктор Бор…
Упоритостта на Чиганго
Раздвоен, той бързаше през саваната. Хем знаеше, че трябва да срази Върховния дух на крокодилите, хем се боеше до смърт от него. Наглед тъй тиха и спокойна, в действителност степта е не по-малко враждебна от джунглата. То се знае, за оня, който няма автомобил.
А пешеходецът? Той трябва да пази босите си нозе от порязванията на жилавите треви, остри като бръсначи, да внимава за отровни змии, да заобикаля редките бодливи храсталаци и напечената от слънцето гола пръст между тях, която пареше ходилата му като жарава.
И да се озърта, та да не го нападне звяр. Опасен е не само „симба“ — лъвът, опасни са не само „муа муиту“ — хиеновите кучета, и „чуй“ — леопардът; не по-безобидни са и тревопасните: и „тембо“ — слонът, и „кибоко“ — хипопотамът, та и „твига“ — жирафата. Само да не й попаднеш на копитата!
Но къде-къде по-страшни са жарта на слънцето и безводието. Местен човек беше Чиганго, уж познаваше областта, ала и най-опитният понякога може да се заблуди, когато почне да му притъмнява от пека и жаждата.
Все още имаше надежда. Щом като веднъж успя да се отърве от яростта на Върховния дух. Или древните му божества и духовете на прадедите, или Христовите светии — все някой бе насочил чудовището към ловната яма.
Ако не беше самият той свещеник, би направил жертвоприношение — от благодарност, та да ги предразположи към подобна благосклонност и в бъдеще. Затуй в миналото са принасяли и човешки жертви.
Ей тъй, с такива мисли, смазан в раздвоението си, преуморен от всичко преживяно, той крачеше из саваната, която сякаш нямаше край. А знаеше, че има. Знаеше къде е постът на ловните надзиратели. Тях си бе поставил за цел да намери сега, единствени те можеха да му помогнат.
А тия лешояди, дето се виеха в небето — какво ги примамваше насам? Пък не само в небето. Ето, насреща си видя как някои от тях се спускаха към земята и отново се възземаха нагоре.
Ясно защо! Труп на носорог. И отгоре му — такова множество, че почти го скриваха. Орлите ръфаха късове месо, а дебнещите отстрани щъркели марабу посягаха да им ги измъкнат от клюновете.
Когато чу и джавкането на хиените, Чиганго се отклони от пътя си. Те не бяха по-кротки от лъвовете, от леопардите и кучетата. Продължи, напрегнал всичките си сили да се махне по-скоро от тая противна сбирщина.
А пред очите му почваха да се премятат огнени петна. Нима злите духове вече опитваха да му отнемат разсъдъка, та да се загуби в равнината?
И тогава, като в шемет, дочу шум на мотор. И видя камуфлирания лендровер на надзирателите. Залитащ, препъвайки се в жилавите треви и неравностите на почвата, той хукна нататък, като крещеше прегракнал с размахани ръце.
Дали щяха да го видят? Дали нямаше да го отминат, без да го забележат?
За щастие забелязаха го. Шофьорът натисна спирачката. И двамата надзиратели с униформени ризи и барети скочиха да го посрещнат. Подадоха му начаса вода и сандвич, но той ги отблъсна с ръка:
— Не, не! По-напред Върховния дух на крокодилите!
— Добре де! — каза единият. — После ще ни разкажеш за него.
Допуснал бе, че ще ги занимава с някакви горски суеверия.
Но той беше тъй настойчив, тъй упорито отказваше всичко, че се принудиха да го изслушат.
— Върховния дух! — повтори Чиганго. — Отмъщава! Напада селата. Избива хората. В саваната разкъсва де когото настигне… Зебри… Слонове… Лъвове…